Камъкът на раздялата

Тиамак зави отчаяно, но старецът се появи отново след няколко секунди с канджа в ръка, разви стълбата и долният й край цопна в зелената вода. След кратък объркан размисъл Тиамак си взе нещата от лодката и започна да се катери. Наложи се да спре на два пъти за почивка. Ухапаният му от крокодила крак гореше като огън.

Когато стигна площадката, му се виеше свят и направо му причерня. Старецът пак се бе прибрал. Тиамак отвори тежката врата, закуцука навътре и го видя пак: седеше в ъгъла на вътрешната площадка върху купчина одеяла, които, изглежда, му служеха за легло, сред навити въжета и разни макари. По-голямата част от площадката бе заета от две обърнати лодки. Едната бе лошо пробита, като от остра скала. Другата бе наполовина боядисана.

Докато Тиамак заобикаляше гърнетата с бяла боя, задръстили площадката, старият мъж отново му се усмихна глупаво, а след това се намести сред одеялата, като че ли се канеше да спи.

Вратата в дъното на площадката водеше към самата странноприемница. На долния етаж имаше гостилница с дълги маси. Една жена, пердруинка, с кисело лице, дебели ръце и прошарена коса, стоеше и преливаше бира от една кана в друга.

— Какво искаш? — попита тя.

Тиамак спря на вратата.

— Ти ли си… — най-после си спомни името на бившата монахиня — Ксорастра?

Жената направи кисела физиономия.

— Ксорастра умря преди три години. Беше ми леля. И беше съвсем луда. Кой си ти? Ти си човек от блатата, нали? Тук не приемаме мъниста и пера като заплащане.

— Подслонете ме. Кракът ми е ранен. Аз съм приятел на отец Диниван и на доктор Моргенес Ерцестрес.

— Никога не съм ги чувала. Благословена Елисия, ти говориш доста сносен пердруински за дивак, а? Нямаме свободни стаи. Може да спиш със стария Цалио навън. Той не е наред с ума, но няма да ти направи нищо лошо. Шест сентимки на нощ, девет, ако искаш и храна. — Тя махна към площадката навън.

Три деца изтрополиха надолу по стълбите — биеха се с клонки, смееха се и пищяха — и почти събориха Тиамак, докато изскачаха на площадката.

— Трябва ми лекар. — Тиамак се олюля. — Ето. — Той бръкна в кесията на колана си и измъкна двата златни императора, които пазеше от години точно за такъв спешен случай — а и какво щяха да му помогнат парите, ако умреше? — Моля ви, имам злато.

Племенницата на Ксорастра се обърна и се ококори.

— Риапа и пиратите! — изруга тя. — Гледай ти!

— Моля ви, госпожо. Мога да ви дам още много злато. — Не можеше, разбира се, но имаше много по-голям шанс тази жена да се погрижи да го изцерят, ако си мислеше, че може. — Само доведете лечител да види крака ми и ми дайте храна и легло.

Устата й, все още зяпнала от изненада при вида на лъскавите златни монети, се разшири още повече, когато Тиамак рухна безчувствен в краката й.