Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
„… Но въпреки че не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, Хакатри, все пак много от това, което се крие в тъмнината, е там, за да скрие злото си от всички очи“.
Саймън започваше да се губи в този странен сън — чувстваше се така, сякаш търпеливият, изпълнен с болка глас говори на него. Срамуваше се, че е отсъствал толкова дълго, че е донесъл допълнително страдание на такава извисена и все пак измъчена душа.
„Брат ти отдавна крие плановете си под плащ от сянка. Годишният танц бе танцуван безброй пъти, след като Асу’а падна, преди ние дори да предположим, че той все още е жив — ако неговото призрачно съществуване може да се нарече живот. Дълго е кроял замисли в тъмнина, стотици години обмисляне на черен ум, преди да предприеме първите стъпки. Сега, когато планът му е вече в ход, все още има много, което е скрито в сянка. Аз мисля и наблюдавам, чудя се и предполагам, но подробностите на замисъла му ми убягват. Видях много неща, откакто за първи път видях листата да падат в Остен Ард, но не мога да разбера това. Какво планира той? Какво иска да направи брат ти Инелуки?…“
Звездите над Стормспайк бяха блестящо бели като оглозгани кости, студени като буци лед. За Инген Джегер те бяха много красиви.
Той стоеше до коня си на пътя пред планината. Суровият вятър свиреше през муцуната на озъбения му шлем. Дори и норнският му жребец, отгледан в най-тъмните и най-студени конюшни на света, се стараеше да избегне жестоката суграшица, която вятърът изстрелваше като снопове стрели… но Инген Джегер бе въодушевен. Воят на вятъра бе приспивна песен, ужилванията на суграшицата — ласка. Господарката му бе възложила велика задача.
— На нито един друг Ловец на Кралицата не е била възлагана такава отговорност — му каза тя. Индиговата светлина на Кладенеца изпълваше Залата на арфата. Докато тя говореше, стоновете на Дишащата арфа — огромно, прозрачно, вечно променящо се нещо, скрито от мъглите на Кладенеца, — караха самите камъни на Стормспайк да треперят. — Ние те върнахме от покрайнините на Земята на смъртта. — Блещукащата маска на Утук’ку отрази сините лъчи от Кладенеца толкова силно, че лицето й се скри, сякаш пламък гореше между раменете и короната. — Освен това ти дадохме оръжия и мъдрост, каквито не е имал никой друг Ловец на Кралицата. Сега ти възлагаме задача с огромна трудност, задача, с каквато никой, смъртен или безсмъртен, никога не се е залавял.
— Ще я изпълня, господарке — каза той. Сърцето му туптеше в гърдите така, сякаш щеше да се пръсне от радост.
Сега, застанал на кралския път, Инген Джегер погледна руините на стария град. Лежаха навсякъде около него — просто боклуци по склоновете на великата ледена планина. Когато прародителите му са били още диваци, помисли си той, древната Накига се е издигала под нощното небе в пълната си хубост, цяла гора от алабастър и бяло магическо дърво, халцедонова огърлица около гърлото на планината. Преди народът на Ловеца да е познавал огъня, Хикеда’я са били построили зали с колони в самата планина и всяка зала е пламтяла като милион кристали от безбройните лампи — цяла галактика от звезди, горели в тъмнината на земята.
А сега той, Инген Джегер, бе избран от тях! Носеше мантия, каквато не бе обличал нито един смъртен! Дори и за човек с неговата тренировка, с неговата ужасяваща дисциплина, това бе подлудяваща мисъл.
Вятърът стихна. Жребецът му, голям блед силует до него под вихрещия се сняг, изпръхтя нетърпеливо. Инген Джегер го погали по мощния врат и почувства бързия пулс на живота. Пъхна крак в стремето, качи се на седлото и подсвирна на Нику’а. След няколко мига огромната бяла хрътка се появи на едно възвишение наблизо. Почти толкова голям, колкото коня, Нику’а изпълни нощта с парата от дъха си; късата козина на кучето бе перлена от мъглата, така че то блестеше като огрян от слънцето мрамор.
— Ела — изсъска Инген Джегер. — Чакат ни велики дела! — Пътят се простираше пред него: водеше надолу от висините в нищо неподозиращите земи на спящите хора. — Смъртта ни следва.
Той пришпори коня. Копитата заудряха по заледения път като чукове.
„… И така, посвоему аз съм сляпа за машинациите на брат ти. — Гласът в главата на Саймън ставаше все по-недоловим и по-недоловим, увяхваше като роза, останала последна в късна есен. — Принудена съм да прилагам собствените си хитрини — а те изглеждат като лоши, слаби игри, когато се поставят срещу пълчищата на Накига и издръжливата, безсмъртна омраза на Червената ръка. И което е най-лошо от всичко, дори не зная срещу какво се бия, макар и да вярвам, че вече различавам първите смътни фигури. Ако съм видяла дори и проблясък от истината, то тя е ужасна. Ужасна.