Камъкът на раздялата

— Точно така, грозни буболечки такива! — извика той и размаха и ножа, и пръта. От крясъка го заболя главата, лицето му се сгърчи и той се замоли наум да не припадне — ако това му се случеше, беше сигурен, че никога няма да се събуди отново. — Само елате насам и ще ви дам същия урок, като на приятеля ви!

Гхантите изчирикаха с явна злоба, все едно искаха да кажат, че за никъде не бързат — че ако те не го хванат днес, някои други гханти ще го направят достатъчно скоро. Твърдите им, покрити с лишеи черупки задраскаха по върбовите клони, когато гхантите се закатериха по-нагоре. Тиамак овладя треперенето си и бавно и хладнокръвно започна да избутва лодката към средата на течението, за да не е под ниско надвисналите клони.

Слънцето, което бе изминало само половината си път нагоре, когато го бе погледнал за последно, се бе преместило смайващо далеч отвъд зенита. Сигурно бе заспал седнал, въпреки ранния час. Треската бе отнела силите му. Поне засега като че ли бе затихнала, но той все още бе ужасяващо слаб, а раненият му крак туптеше така, сякаш гореше.

Внезапният смях на Тиамак бе суров и неприятен. Като си помислеше, че преди два дни бе взимал важни решения за това къде ще отиде, за това кои от могъщите хора, които се бореха за услугите му, щяха да са достатъчно късметлии да ги получат и кои щеше да трябва да изчакат! Спомни си, че бе решил да отиде в Набан, както бяха поискали старейшините на племето му, и да остави Кванитупул за по-късно — решение, което му бе коствало много часове внимателно обмисляне. Ето че внимателният му избор се бе обърнал за една капризна секунда. Щеше да е късметлия, ако стигнеше жив дори и до Кванитупул; дългият път до Набан бе просто немислим. Той бе загубил много кръв и имаше треска от раната. Нито една от подходящите билки за лекуване на подобна рана не растеше в тази част на Вран. Освен това, сякаш за да се задълбочат нещастията му, гхантите го бяха видели и бяха решили, че той ще е скорошната им лесна плячка!

Сърцето му подскочи. Сив облак от слабост се спускаше над него. Той гребна шепа вода и напръска лицето си. Гадният гхант всъщност го бе докосвал, лукав като джебчия, и се бе опитвал да му вземе ножа, така че другарите му да могат да се спуснат върху него, без той да може да окаже съпротива. Как можеше някой да си помисли, че гхантите са само животни? Някои от съплеменниците му твърдяха, че не били нищо повече от надраслите нормалния си размер буболечки или раци, на които и приличаха, но Тиамак бе виждал ужасната интелигентност, която се спотайваше зад черните им очи. Гхантите можеше и да са творение на Тези, които дишат тъмнина вместо на Тази, която роди човечеството — както толкова често твърдеше Могахиб, — но това не ги правеше глупави.