Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Управителят го изгледа странно, като че ли Гутулф изведнъж бе попитал коя посока е нагоре.
— Защо ли? Заради войната и грабежите до границата, заради хаоса. И заради Белите лисици, разбира се.
— Белите лисици ли?
— Да, заради Белите лисици, господарю. — Управителят сви скептично устни. — Нали тъкмо те дойдоха да помогнат на армията, която командвахте в Наглимунд.
Гутулф вдигна очи и несъзнателно задъвка горната си устна.
— Норните ли имаш предвид?
— Да, господарю. Обикновените хора ги наричат Белите лисици заради мъртвешки бледата им кожа и лисичите им очи. — Той едва сдържа потреперването си. — Белите лисици.
— Но защо? — попита графът и като не получи моментален отговор, повиши глас. — Какво общо имат те с моята жътва, Ейдон да те убие?
— Ами защото те идват на юг, графе — изненадано каза управителят. — Напускат леговището си в руините на Наглимунд. Виждали са ги да ходят през хълмовете по тъмно, като призраци. Пътуват през нощта, на малки групи, и винаги се движат на юг… към Хейхолт. — Той се огледа нервно, като че ли чак сега осъзна какво е казал. — Идват тук.
След като управителят си отиде, Гутулф дълго седя, като отпиваше от една голяма чаша вино. Вдигна шлема си, за да го излъска, вгледа се в бивните от слонова кост, които се издигаха от гребена, и после го остави на масата. Не му се занимаваше с това, въпреки че кралят му бе наредил да поведе Еркинската гвардия към бойното поле след няколко дни, а за бронята си не се бе грижил от обсадата на Наглимунд. Нещата изобщо не бяха вървели добре след обсадата. Замъкът като че ли бе населен от духове, а прокълнатият сив меч и двамата му братя витаеха в сънищата му, така че вече почти го бе страх да си легне, да заспи…
Остави чашата и се вгледа в примигващата свещ: настроението му се подобри. Поне не си въобразяваше разни неща. Безбройните странни нощни звуци, безтелесните сенки в коридорите и общите зали, изчезващите нощни посетители на Елиас, всичко това и още много неща бяха започнали да карат графа на Утаниат да се съмнява в собствения си ум. Когато кралят го бе накарал да докосне прокълнатия меч, Гутулф се бе убедил, че, чрез магия или не, някаква пукнатина в мислите му е пуснала лудостта, която ще го унищожи. Но това не бе никаква приумица, никакво хрумване — управителят го бе потвърдил. Норните идваха в Хейхолт. Белите лисици идваха.
Гутулф извади ножа си и го хвърли към вратата. Той се превъртя във въздуха, заби се и затрепери в дебелата дъбова дъска. Гутулф се затътри през стаята и го издърпа, после го хвърли пак и го измъкна с бързо движение на китката си. Вятърът запищя в дърветата отвън. Гутулф се озъби. Ножът отново се заби в дървото.
Саймън лежеше прикован в съня, който не беше сън, а гласът в главата му продължаваше да говори.
„Нали разбираш, Хакатри, кротки ми сине, вероятно точно там започнаха нашите неприятности. Преди малко говорих за двете Семейства, като че ли бяхме единствените оцелели от Вениха До’сае, но точно лодките на Тинукеда’я ни прекараха през Великото море. Нито ние, Зида’я, нито нашите роднини Хикеда’я щяхме да оживеем, за да достигнем тази земя, ако не бяха Руян Кормчията и народът му… но за наш срам, ние се отнасяхме към Децата на Океана толкова лошо, колкото и в Градинските земи отвъд морето. Когато повечето от народа на Руян най-после си тръгнаха, когато продължиха към онази тяхна собствена земя, точно тогава, мисля, сянката започна да расте за първи път. О, Хакатри, ние бяхме луди, за да донесем старите несправедливости в това ново място, да повторим грешки, които трябваше да са загинали с нашия дом в Най-далечния изток…“
Клоунската маска се клатеше пред лицето на Тиамак, блестеше на светлината на огъня, покрита със странни пера и рога. За миг той се обърка. Как бе дошъл Фестивалът на вятъра толкова скоро? Нали до годишното празненство на Този, който превива дърветата имаше още няколко месеца? Но ето че тук един от клоуните на вятъра се кланяше и танцуваше пред него — а и какво друго обяснение можеше да има за начина, по който го болеше главата, освен прекаленото количество папратова бира, един сигурен знак, че дните на Фестивала са дошли?
Клоунът на вятъра издаде някакъв странен цъкащ звук и подръпна нещо от ръката му. Какво ли правеше? Накрая той си спомни. Искаше си монетата, разбира се: всички трябваше да носят мъниста или дребни пари за Този, който превива дърветата. Клоуните събираха блещукащите подаръци в глинени гърнета и ги друсаха, та тракането да стигне до небето — това бе основната музика на Фестивала — звуци, които докарваха благоразположението на Огъващия дърветата, така че той да не праща лоши ветрове и наводнения.