Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Играта на Инелуки започна. Той е мое дете и не мога да избегна отговорността си. Двама синове имах аз, Хакатри. Двама синове загубих“.
Гласът на жената бе само шепот, най-лек дъх, но въпреки това Саймън можеше да почувства горчивината му.
„Най-старите са винаги най-самотните, кротък мой, но никой не бива да бъде изоставян за толкова дълго от онези, които е обичал…“
И след това я нямаше.
Саймън бавно излезе от необятната тъмнина, която го бе държала в плен. Ушите му като че ли кънтяха странно, сякаш с изчезването си гласът, който бе слушал толкова дълго, бе оставил огромна празнина. Той отвори очи и светлината нахлу в тях и го зашемети; когато ги затвори, пръстени от светли цветове се завъртяха под клепачите му. Погледна пак, по-предпазливо, и видя, че се намира в малка горска долчинка, покрит от наскоро навалял сняг. Бледа утринна светлина струеше през надвисналите дървета, посребряваше оголените клонки и нашарваше земята.
Беше му много студено. Освен това бе съвсем сам.
— Бинабик! — извика той. — Куантака! — Миг по-късно прибави и: — Слудиг!
Отговор нямаше.
Отхвърли наметалото си и несигурно се надигна. Отърси се от прашливия сняг и разтърка очи, за да изчисти сенките. Долът се изкачваше стръмно от двете му страни. Ако се съдеше по множеството счупени клонки, набити в дрехите му, той бе паднал по склона. Опипа се предпазливо, но освен дългата заздравяваща рана на гърба и няколко грозни следи от зъби по крака, като че ли бе само издраскан, ожулен и много, много измръзнал. Сграбчи един стърчащ корен и с мъка се закатери по склона. Стигна ръба и се изправи. Краката му трепереха. Бялата гора се простираше монотонно във всички посоки. Нямаше и следа нито от приятелите му, нито от коня му; всъщност нямаше следа от нищо — само безкрайна бяла гора.
Опита се да си спомни как е дошъл тук, но измъкна само разтреперващ спомен за последните луди часове в абатството на Скоди, за един омразен леден глас, който го бе преследвал, и за яздене в тъмнината. След това един нежен и тъжен глас дълго му бе говорил в сънищата му.
Той се огледа, като се надяваше да намери поне седло, но нямаше късмет. Ножницата на кръста му беше празна. След известно търсене той забеляза костения си нож от Ийканук на дъното на дерето и с много проклятия отново се спусна долу, за да го вземе. Почувства се малко по-добре от това, че има нещо остро подръка, но това бе съвсем малко успокоение. Когато отново стигна до върха и пак огледа недружелюбната зимна гора, го налегна някакво чувство на изоставеност и страх. Бе загубил всичко — всичко! Меча Трън, Бялата стрела, нещата, които бе спечелил, всичко това го нямаше! А и приятелите му също ги нямаше.
— Бинабик! — изпищя той. Ехото избяга и изчезна. — Бинабик! Слудиг! Помогнете ми! — Защо го бяха изоставили? Защо?
Отново извика приятелите си, и пак, и пак, докато се препъваше през гората.
Прегракнал от викане, Саймън най-после се отпусна на една скала и се помъчи да не заплаче. Мъжете не плачат, защото са се загубили. Мъжете изобщо не плачат. Светът като че ли се замъгли малко, но той не плачеше — само ужасният студ караше очите му да щипят така. Мъжете не плачат, независимо колко ужасни са станали нещата…
Той бръкна в джоба на плаща си, за да скрие ръката си от студа, и напипа огледалото на Джирики. Извади го. В него бе отразено сивото небе, като че ли огледалото бе пълно с облаци.
Той вдигна люспата от Великия червей пред очите си.
— Джирики — промърмори Саймън и духна блестящата повърхност, все едно собствената му топлина можеше да даде на огледалото някакъв живот. — Помогни ми! — Видя в огледалото само собственото си лице, с блед белег и рядка червена брада. — Помогни ми.
Снегът заваля отново.
19. Децата на Кормчията
Мириамел се събуди бавно. Гадеше й се. Клатушкането на пода изобщо не помагаше на туптенето в главата й и тя нещастно си припомни една вечеря на Ейдонманса в замъка в Меремунд, когато бе на девет. Един отстъпчив слуга й бе позволил да изпие три бокала вино; виното бе разредено, но все пак Мириамел се бе разболяла ужасно, оповръща цялата си нова рокличка и я развали непоправимо.