Каменният кръг [bg]

— Аха. — Не беше ми липсвало съзнателно, но сега си припомнях радостта от него; сънливата интимност, в която мъжкото тяло е така достъпно като твоето собствено, странните му форми като внезапно продължение на собствените ти крайници.

Прокарах ръка по плоския му корем, по гладката издатина на таза и мускулестото бедро. Светлината на огъня улови червено-златистите косъмчета по ръцете и краката и засия в кестенявата туфа между бедрата му.

— Господи, ти си прекрасно космато създание — казах аз. — Дори тук. — Плъзнах ръка по гладката гънка на бедрото му и той послушно отвори крака, като ме остави да докосна гъстите къдрави косми в гънките.

— Е, още никой не ме е преследвал заради козината — отвърна той. Ръката му покри моя задник и големият му палец притисна извивката му. Той сложи ръка под главата си и се загледа лениво в тялото си.

— А твоята козина пък съвсем не си струва, сасенак.

— Надявам се. — Раздвижих се леко, за да помогна на палеца му да продължи изследванията си, като се наслаждавах на топлината на ръката му.

— Виждала ли си някога гладък клон, дето е стоял дълго във водата? — попита той. Един пръст плъзна леко по гръбнака ми и кожата ми изтръпна след него. — По него има малки балончета, стотици, хиляди и милиони, затова изглежда като покрит със сребрист скреж. — Пръстите му докоснаха ребрата ми, ръцете и гърба, и тънките косъмчета се изправяха след допира му.

— И ти изглеждаш така, сасенак — каза той, почти шептейки. — Гладка и гола, потопена в сребро.

После лежахме тихо известно време и се вслушвахме в дъжда навън. Студен есенен въздух нахлуваше в стаята и се смесваше с димната топлина от огъня. Той се обърна с гръб към мен и дръпна завивките да ни покрие.

Аз се свих до него, коленете ми паснаха идеално зад неговите. Огънят сияеше смътно зад мен, озаряваше рамото му и гърба. Виждах леките следи на белезите като паяжина по раменете му, тънки сребристи жилки по плътта му. Навремето познавах тези белези толкова добре, че можех да ги проследя с пръст и със завързани очи. Сега имаше тънък полумесец и диагонален белег, които не бях виждала, останки от насилие в минало, което не бях споделила с него.

Проследих полумесеца с пръст.

— Никой не те преследва заради козината — казах тихо, — но все пак те преследват, нали?

Рамото му помръдна леко.

— От време на време.

— А сега?

Той пое бавно дъх, преди да отговори:

— Мисля, че да.

Пръстите ми плъзнаха по диагоналния белег. Беше много дълбок; стар и добре заздравял, усещах го остър и ясен под пръстите си.

— Знаеш ли кой?

— Не. — Помълча малко, после ръката му се затвори над моята на корема му. — Но може би знам защо.

Къщата беше много тиха. След като повечето деца и внуци ги нямаше, оставаха само слугите в техните помещения зад кухнята, Иън и Джени в стаята си в другия край на коридора, и Младия Иън някъде горе — всички спящи. Все едно бяхме сами на края на света; и Единбург и заливът на контрабандистите изглеждаха много далече.