Каменният кръг [bg]

Винаги бях смятала, че Джанет Фрейзър притежава донякъде Дарбата, особено когато ставаше дума за брат ѝ. Явно това важеше и за сина ѝ. Скулите на Джейми станаха още по-червени, но изражението му не се промени.

Тя поклати бавно глава.

— Не, Младия Иън не е мъж още… но ти си, Джейми; и знаеш разликата много добре.

Иън, който бе гледал искрите, прескачащи между двамата Фрейзър, също така запленен като мен, сега се изкашля.

— Така да бъде — рече той. — Младия Иън си чака пердаха вече четвърт час. Не знам дали трябва да го бия, но ще е жестоко да го карам да чака още, нали?

— Наистина ли ще го направиш, Иън? — опита за последно Джейми.

— Ами… като съм казал, че ще яде пердах, и той много добре знае, че си го е заслужил, не мога просто да се отметна от думата си. Но щом питаш дали ще го направя… не, не мисля. — В очите му проблесна искрица хумор. Посегна към чекмеджето на бюфета и извади дебел кожен каиш. Хвърли го на Джейми. — Ти ще го направиш.

— Аз? — попита Джейми ужасѐн. Направи немощен опит да му хвърли обратно каиша, но зет му не обърна внимание. — Не мога да набия момчето!

— О, мисля, че можеш — рече спокойно Иън, скръстил ръце. — Нали все казваш, че го обичаш като свой син. — Наклони глава настрани и макар че изражението му остана меко, кафявите очи бяха неумолими. — Е, знаеш ли какво, Джейми… не е толкова лесно да си баща; най-добре върви и разбери какво е.

Джейми се взира дълго в него, после погледна сестра си. Тя изви вежда.

— Заслужаваш си го не по-малко от него. Върви.

Джейми стисна така силно устни, че ноздрите му побеляха. После се завъртя и излезе, без да продума. Бързите стъпки изкънтяха по дъските и от другия край на коридора се чу трясък.

Джени погледна Иън, после мен и се обърна към прозореца. С Иън застанахме до нея. Светлината бързо отслабваше, но още виждахме достатъчно добре слабата фигура на Младия Иън, облегнат унило на дървената порта на около двайсет ярда от къщата.

Той се огледа при звука на стъпки, видя чичо си и се изправи изненадан.

— Чичо Джейми! — Тогава видя каиша и се изправи още повече. — Ама… ти ли ще ме биеш?

Беше тиха вечер и чух как въздухът излезе със съсък през стиснатите зъби на Джейми.

— Май ще трябва да съм аз — рече откровено. — Но първо трябва да ти се извиня, Иън.

— На мен ли? — Момчето звучеше леко замаяно. Явно не беше свикнало възрастните да казват, че му дължат извинение, особено преди да го набият. — Не е нужно, чичо Джейми.

По-високата фигура се облегна на портата и се обърна към по-малката със сведена глава.

— Напротив. Не биваше да ти позволявам да останеш в Единбург, както и да ти разправям всички онези истории, които са те накарали да избягаш. Заведох те на места, дето не са за теб, и те изложих на опасност, и причиних повече тревоги на родителите ти от теб самия. Съжалявам за това, Иън, и те моля за прошка.

— О… — Момчето прокара ръка през косата си, явно останало без думи. — Ами… добре. Разбира се, чичо.