Каменният кръг [bg]

— Значи аз съм виновна, така ли? Аз съм виновна, че имам деца и те трябва да ядат? — Тя не се беше зачервила като Джейми, когато се ядосваше, ставаше смъртно бледа от гняв.

Виждах как той се опитва да се овладее.

— Да си виновна? Не, разбира се, че не те виня… но имаш ли право да виниш мен, че с Иън не можем да те издържаме само от земята?

Джени също правеше опит да се успокои.

— Не. Ти правиш каквото трябва, Джейми. Много добре знаеш, че нямах теб предвид, като казах „престъпници“, но…

— Значи имаше предвид мъжете, които работят за мен? Аз правя същото, Джени. Ако те са престъпници, какъв съм аз тогава? — Взираше се гневно в нея, очите му горяха от възмущение.

— Ти си ми брат — рече тя простичко, — колкото и да не ми е приятно да го кажа понякога. Проклет да си, Джейми Фрейзър! Много добре знаеш, че не искам да се карам с теб за това, което вършиш! Дори да си разбойник на пътя или да държиш бардак в Единбург, значи си бил принуден да го правиш. Това не означава, че искам да въвличаш и сина ми!

Джейми присви леко очи при споменаването на единбургските бардаци и погледна укорително Иън, който поклати глава. Изглеждаше леко смаян от яростта на жена си.

— Не съм казал и дума — рече той. — Знаеш я каква е.

Джейми пое дълбоко дъх и се обърна към Джени, явно решен да я вразуми.

— Да, разбирам това. Но ти нали не мислиш, че ще изложа Младия Иън на опасност… Господи, Джени, аз го обичам като мой син!

— Така ли? — рече тя с подчертан скептицизъм. — Тогава защо го окуражаваш да бяга от дома си и го държиш при теб, без да ни пратиш вест, за да се успокоим?

Джейми имаше приличието да се смути от това.

— Е, за това съжалявам — промърмори. — Исках… — Замълча и махна с ръка. — Ами няма значение какво съм искал; трябваше да ви изпратя вест и не го направих. Но чак пък да го карам да бяга от дома си…

— Не, сигурно не си — прекъсна го Иън. — Не и направо. — Гневът изтляваше на дългото му лице. Вече изглеждаше изморен и малко тъжен. Лицето му беше изопнато, а бузите хлътнали на късната следобедна светлина.

— Просто момчето те обича, Джейми — каза тихо. — Гледам го как те слуша, като дойдеш, и как говори за теб; виждам го по лицето му. Той си мисли, че твоят живот е вълнуващо приключение и няма нищо общо с изриването на тор за градината на майка му. — Усмихна се въпреки себе си.

Джейми също се усмихна в отговор и сви рамо.

— Е, нормално е за момче на тази възраст да иска малко приключения, нали? С теб бяхме същите.

— Дали ги иска или не, не бива да участва точно в такива приключения — прекъсна го рязко Джени. Поклати глава, бръчката между веждите ѝ стана по-дълбока и тя се втренчи укорително в брат си. — Господ знае, че някой горе сигурно те пази, Джейми, иначе досега щеше да си умрял поне десетина пъти.

— А, да. Сигурно Той ме пази за нещо. — Джейми ми се усмихна леко и ръката му потърси моята. Джени също ме погледна с неразгадаемо изражение и се върна на въпроса.