Играта на лъва

— Няма обратен адрес. Ще го оставя отзад и ще повикам сапьорен екип. — Той излезе и всички се поободрихме.

В дневната се появи Хуан. Азим Рахман навярно вече се чудеше защо всички тия типове с феберейски якета висят в къщата на господин Уигинс. Но може и да знаеше причината.

Погледнах Том и видях, че е загрижен. Да се държиш така с гражданин, местен или натурализиран, не беше добре за кариерата, да не споменавам за имиджа на ФБР. Напоследък не бе за предпочитане да се държиш така дори с незаконен имигрант. Искам да а, че всички сме граждани на света. Нали така? Сякаш прочел мислите ми, Том попита:

— Американски гражданин ли си?

— Да, господине. Положих клетва.

— Браво.

Том му зададе куп въпроси за квартала му в Западен Холивуд, на които Рахман явно отговори успешно. Оказа се, че дори знае кой е губернатор на Калифорния, което ме накара да заподозра, че е шпионин. Но после не успя да каже кой е неговият представител в Конгреса и заключих, че е обикновен гражданин.

Пак погледнах Кейт и тя поклати глава. В момента се чувствах адски скапано, както и всички останали. Защо нещата не вървяха според плана? А и на чия страна беше Господ?

Еди набра домашния номер, който й даде господин Рахман, и потвърди, че телефонният секретар отговорил: „Домът на Рахман“. Гласът звучал като на мъжа на пода, въпреки настоящото му емоционално състояние.

Тя обаче установи, че телефонният номер на службата за бързи доставки не работи. Аз отбелязах, че боята на буса изглежда нова. Всички погледнахме Азим Рахман.

Той разбра, че пак е на топа на устата, и поясни:

— Съвсем наскоро започнах тази работа. Преди около месец…

— Значи си написал номера на вратата с надеждата, че телефонната компания ще ти го даде, така ли? — попита Еди. — Толкова ли глупави ти изглеждаме?

Не можех да си представя как изглеждаме на господин Рахман от сегашната му перспектива. Перспективата се определя от положението ти и когато си на пода с белезници, заобиколен от въоръжени хора, гледната ти точка се различава от тази на типовете с патлаците. Господин Рахман не се отказа от своята версия, която общо взето изглеждаше правдоподобна, освен тая глупост с телефонния номер.

По всичко личеше, че сме пипнали честен имигрант, устремен към американската мечта, и че сме проснали нещастното копеле на пода с червена цицина на челото поради единствената причина, че е от Средния изток. Голям срам.

Господин Рахман започваше да идва на себе си.

— Бих искал да повикам адвоката си, моля — рече той.

Опа! Вълшебните думички. Ако заподозреният не пропее първите пет-десет минути, когато е в шок, така да се каже, никога да не проговори. Моите колеги не бяха действали достатъчно бързо.

— Освен мен тук всички са прависти — казах аз. — Говори с тях.

— Искам да повикам собствения си адвокат.

Не му обърнах внимание.

— Откъде си?

— От Западен Холивуд.

Усмихнах се и го посъветвах:

— Не се ебавай с мен, Азим. Откъде си?

Той се прокашля.

— От Либия.

Никой не каза нищо, но всички се спогледахме и Азим забеляза че интересът ни към него се е възобновил.