Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Да.
— Чудесно. Къде?
— Където каже той.
— Ясно. Уговорете се за мястото на срещата. Разбра ли?
Не получих ентусиазиран отговор и го попитах:
— Щом е трябвало само да дойдеш и да провериш дали Уигинс си е вкъщи и дали полицията не е поставила капан, защо Халил иска да се срещнете пак?
Господин Рахман нямаше представа и аз му обясних.
— Защото иска да те убие, Азим. Знаеш прекалено много. Разбираш ли?
Господин Рахман мъчително преглътна и кимна. Имах добра новина за него.
— Този човек ще бъде заловен и повече няма да те безпокои. Ако ни помогнеш, ще те заведем на обяд в Белия дом и ще се запознаеш с президента. После ще ти дадем парите. Става ли?
— Става.
Отведох Том настрани и тихо го попитах:
— Някой тук знае ли арабски?
Той поклати глава.
— Във Вентура никога не е имало нужда от такъв агент. Хуан обаче знае испански.
— Почти същото. — Върнах се при Рахман. — Добре, набери номера. Разговаряй на английски. Но ако не можеш, моят приятел Хуан разбира малко арабски, така че внимавай в картинката. Набирай.
Азим Рахман дълбоко си пое дъх и пак се прокашля.
— Трябва да изпуша една цигара.
Мамка му! Чух няколко изпъшквания.
— Някой да има цигари? — попитах.
— Аз си имам — каза либиецът.
— Не можеш да пушиш от своите, приятел — осведомих го.
— Защо да не…
— Защото може да са отровни. Нали си гледал „Досиетата Х“
— Отровни ли? Не са отровни.
— Разбира се, че са. Забрави за цигарите.
— Трябва да изпуша една цигара. Моля ви.
Познавам това усещане. Обърнах се към Том.
— Ще изпуша една от неговите.
Той извади цигарите на Азим — не бяха „Кемъл“ — и прочви необичайна смелост, като захапа една от тях и щракна със запалка.
— Ако са отровни и ми стане нещо — каза Том на арабина, — моите приятели ще…
— Ще те нарежем на парчета с ножове и ще нахраним с теб кучетата — подсказах му аз.
Азим ме погледна.
— Моля ви. Искам само една цигара.
Том запали, дръпна, закашля се, не умря и подаде цигарата на Азим, който я изпуши до средата, без да се строполи на пода.
— Добре, приятел — казах аз. — Време е да се обадиш. Говори на английски.
— Не знам дали ще мога. — Докато набираше, Рахман отново дръпна от цигарата и изтръска пепелта в чашата си. — Ще опитам.
— Направи всичко възможно. И гледай да разбереш къде трябва да се срещнете.
Всички чухме как телефонът започва да звъни, после либиецът каза:
— Таненбаум се обажда.
Таненбаум ли?
— Извинете, че се забавих.
Рахман се заслуша и внезапно изражението му се промени. Той погледна към нас и каза нещо. Нямам представа какво, защото бе на арабски.
Азим продължи на родния си език, като безпомощно свиваше рамене. Обаче Хуан беше печен и се престори, че го слуша, като кимаше и дори ми шепнеше разни неща на ухото. Например:
— Какво казва, мамка му?
Срещнах погледа на господин Рахман, промълвих думата „Вентура“ и прокарах показалец по гърлото си, което и на английски, и на арабски означава едно и също.
Въпреки пропуските в познанията ни всички разбирахме, че господин Халил поставя господин Рахман на мястото му. Нашият свидетел започна да се поти. Накрая притисна мобифона към гърдите си и просто каза:
— Иска да приказва с новите ми приятели.
Никой не отговори.
Господин Рахман изглеждаше извънредно нещастен.
— Съжалявам. Опитах се. Този човек е прекалено умен. Помоли да натисна клаксона на буса. Той знае. Не съм му казал. Моля ви. Не искам да говоря с него.
Взех мобифона от ръката му, обадих се на Асад Халил и мило казах:
— Ало? Господин Халил?
Отвърна ми дълбок глас.
— Да. А вие кой сте?
Не е здравословно да съобщаваш името си на терористи.
— Приятел на господин Уигинс.
— Нима? А къде е господин Уигинс?
— Наблизо. А вие къде сте, господине?
Той се засмя. Ха, ха.
— И аз съм наблизо.
Бях усилил звука и държах мобифона на разстояние от ухото си Към мен се бяха наклонили седем глави. Всички се интересувахме какво има да ни каже Асад Халил, но в същото време се вслушвахме за звуци, които да издадат къде се намира.
— Защо не дойдете в дома на господин Уигинс? Бихте могли да го почакате тук.
— Навярно ще го почакам другаде.
Този тип беше хитър. Не исках да го изпусна, затова устоях на изкушението да го нарека ебач на камили. Усетих, че сърцето ми се е разтуптяло, и си поех дъх.
— Ало? Чувате ли ме?
— Да — отвърнах. — Искате ли да ми кажете нещо?
— Възможно е. Но не зная кой сте.
— Аз съм от Федералното бюро за разследване.
Мълчание, после: