Колимски разкази [bg]

— Ще си сварим сега един чифир и тръгваме.

Шофьорът кипна връзка чай в консервно канче, изстуди го в студа, изпи го. Кипна си нова порция, пак я изпи и прибра канчето.

— Тръгнахме! Ти откъде си? — Аз му казах.

— Бил съм при вас. Дори работех като шофьор във вашия район. Във вашия лагер има един мръсник — Иванов, надзирателят. Открадна ми кожуха. Помоли ме да му го дам, докато стигне — миналата година беше студено — и дотука беше. Никакви следи. И не ми го върна. Молих едни хора да му предадат. А той казва: не съм го взимал и точка. Все се каня сам да отида да си взема кожуха. Един такъв черен беше, богат. За какво му е кожух? Само да го разреже на маншети за ръкавици и да ги продаде. Това е най-модерното сега. И аз бих могъл да ушия такива маншети, а сега ни маншети, ни кожух, ни Иванов.

Аз се обърнах и смъкнах яката на моя кожух.

— Ей такъв черен като твоя. Мръсник. Хайде, наспахме се, да дадем газ.

Камионът литна с бучене и рев на завоите, — чифирът беше вкарал шофьора във форма.

Километър след километър, мост след мост, златна мина след златна мина. Вече разсъмна. Колите се задминаваха, изравняваха се една с друга. Изведнъж всичко се разтресе, свлече се, и камионът спря, отбивайки в банкета.

— Всичко отиде по дяволите! — подскачаше шофьорът. — Въглищата отидоха! Кабината отиде! Каросерията отиде! Пет тона въглища отидоха!

По него нямаше и драскотина, а аз дори и не разбрах какво беше станало. Нашият камион бил ударен от чехословашка „Татра“ от насрещното платно. По желязната преграда на каросерията й нямаше и драскотина. Шофьорите си спряха камионите и излязоха на пътя.

— Бързо смятай — крещеше шофьорът на Татрата — колко са ти щетите, въглищата, новата преграда. Ще ти платим. Само акт да няма, разбра ли?

— Добре, — каза моят шофьор. — Това ще струва…

— Добре.

— Ами аз?

— Ще те кача на някой минаващ. Остават около четиридесет километра, ще те откарат. Направи ми услуга. Четиридесет километра — това прави един час път.

Аз се съгласих, седнах в каросерията на някакъв камион и махнах с ръка на приятеля на надзирателя Иванов.

Още не бях успял да замръзна и камионът взе да натиска спирачките — това беше мост. Левия бряг. Аз слязох.

Трябваше да намеря къде да пренощувам. Не можех да пренощувам там, където се намираше писмото.

Влязох в болницата, в която някога бях работил. Но външни лица нямат право да се топлят в лагерната болница, и аз влязох само за да прекарам минута на топло. Мина познат фелдшер от волнонаемните и аз помолих за нощувка.

На следващия ден потропах на вратата на апартамента, влязох и ми подадоха писмо, надписано с добре известния ми почерк — стремителен, летящ и в същото време четлив, разпознаваем.