Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
В Субура, както и на форума получих доста сведения в какво всъщност се е състояло геройството на Арсиное по време на обсадата на Рим от волските войски. Римските плебеи отказвали решително да вземат оръжие в ръце, за да защитават патрициите. На форума царували хаос и безпорядък и дори сенатът не дръзвал да назначи диктатор, както се постъпвало по-рано в тежки времена. И ето че Арсиное видяла възможност да завоюва на своя страна разположението на знатните патрицианки. Тя създала благотворително дружество, където се събирали римлянки от всички съсловия, за да тъкат и да шият топли дрехи за гражданите, които от обич към родината защитавали денонощно стените на града. Било есен и често валяли проливни дъждове, тъй че топлите дрехи се оказали крайно необходими.
Арсиное заедно с почтените патрицианки носела топла супа на защитниците на града, както и пресни пити хляб, изпечени в кухнята на Терций Валерий. Всред тези римлянки патриотки особено се откроявала несломимата майка на Кориолан, Ветурия, както и жена му, Волумния, която била от етруски произход и за която Кориолан се оженил навремето само заради зестрата, без да изпитвал никакви чувства към нея, въпреки че тя му родила двама сина. В Рим дори се говорело, че една от причините, поради които Кориолан избягал от града, била именно възможността да се избави от жена си.
Арсиное била приета добре в това достойно общество, но тепърва я чакал още по-голям триумф. Римляните принудили сената да изпрати вестители до Кориолан с предложение за мир. Макар сред тези пратеници да имало и жреци, военачалникът на волските останал непоколебим. Тогава Арсиное уговорила патрицианките да тръгнат към вражеския стан, за да се опитат да накарат Кориолан да сключи мир. Той навярно не бил могъл да устои на страданията на майка си, упреците на жена си и сълзите на малките си момченца, говорела разпалено Арсиное.
Жените се бояли, че дивите волски ще ги ограбят и ще ги убият или ще им сторят и други ужасни неща. Но безстрашието и въодушевлението на Арсиное ги окуражили и около двадесет достойни римлянки тръгнали с нея. Сенатът имал намерение да забрани този поход, който би могъл да ги направи ценни заложнички на волските, но воините, които пазели градските стени, помнели добре топлия хляб и супа на Арсиное и как тя с усмивка на уста ги молела да я научат да произнася латински думи и им обяснявала просълзена, че е забравила родния си език, защото още като дете й се е наложило да напусне Рим. Ето защо стражата отворила портите пред жените, без да ги разпитва, и те се запътили към вражеския стан още преди представителите на сената да ги настигнат.
Премръзналите и изгладнели волски, изумени от внезапната поява на патрицианките, ги посрещнали с радостни викове, тъй като достойните матрони се досетили да донесат със себе си кошници, пълни с хляб и месо, и веднага започнали да гощават с храна враговете си. Жените били отведени в самия лагер, пред шатрата на Кориолан. При това през цялото време към тях се отнасяли почтително. Пред шатрата горял огромен огън и жените се струпали около него, за да се посгреят, тъй като Кориолан се съгласил да приеме майка си и синовете си чак привечер.
При огъня Арсиное споделила поверително с жените, че ако видът на двете момченца и сълзите на майка му не склонят Кориолан да отстъпи, тя самата ще се заеме с това, като привика на помощ богинята. Тя собственоръчно разкрасила с багрило лицето на жената на Кориолан — Волумния, за да бъде по-привлекателна в очите на мъжа си. Лично аз мисля, че Арсиное бе постъпила така само за да завоюва доверието на Волумния, тъй като добре е разбирала, че никакво червило не би могло да направи грозната жена красива.
В края на краищата шумът и разговорите около огъня привлекли вниманието на Кориолан и той пуснал римлянките в шатрата си. Ветурия плакала горко, проклинайки сина си, и говорела, че съжалява, дето е родила син, който да донесе разруха на града си и да се превърне в предател на родината. Ако би могла да предвиди бъдещето, самата тя би го удушила още в люлката му, кълняла Ветурия. Тя говорела още, че й е противно да го гледа — такъв силен, снажен и красив, най-силният измежду всички римляни, но целият отрупан с бойните знаци на волските.