Звездни дневници

Малко преди единадесет часа вечерта в зоната на бойните действия, на площада и в съседните паркове се появили първите танкови части на армията. Било им заповядано да потиснат любовта към ближния, овладяла полицията, и те изпълнили заповедта, без да обръщат внимание на кръвта. Такава една облаготворяваща граната се взривила на един метър от Алфонс Мовен; взривната вълна откъснала пръстите на лявата ръка и лявото ухо на нещастника. Той ме уверяваше, че отдавна смятал тази ръка за излишна, да не говорим за ухото, и ако пожелая, тутакси може да жертва и второто; дори извади джобно ножче, но аз деликатно го обезоръжих и го заведох в импровизирания превързочен пункт. Там за него се погрижиха секретарките на издателите на освободена литература, които плачеха неутешимо в резултат на химическото разкаяние. Не само че се бяха пооблекли, но и си бяха сложили нещо като фереджета, за да не вкарват никого в грях, а онези, които прекалено се бяха вживели в ролите си, се бяха остригали, горките, нула номер!

Като се връщах от превързочната, за беля се натъкнах на група издатели. Отначало не ги познах — вървяха, нахлузили конопени чували, превързани с въжета, които им служеха и за бичуване. Коленичили, те един през друг започнаха да ме молят да проявя милост и да им тегля хубав пердах заради деморализирането на обществото. Какво беше моето учудване, когато, вглеждайки се в тях по-отблизо, разпознах в тези каещи се сътрудниците на „Плейбой“ в пълен състав заедно с главния редактор! Той не ми даде да се измъкна — до такава степен го глождеше съвестта. Умоляваха ме да ги удрям силно, понеже разбраха, че благодарение на кислородния апарат единствено аз мога да им свърша работа. В края на краищата, противно на волята си се съгласих да изпълня молбите им, само и само да ме оставят на мира. Ръката ми изтръпна, стана задушно в кислородния апарат, боях се, че няма да намеря друга пълна бутилка, когато тази свърши, а те, наредени на опашка, с нетърпение чакаха реда си. За да се отърва от тях, заповядах им да съберат накуп огромните цветни фотоси, които взривът на блюмбата в страничното крило на „Хилтън“ беше разхвърлял из целия хол, превръщайки го в Содом и Гомор, взети заедно. По мое нареждане те струпаха фотосите на огромна купчина пред входа на хотела и я подпалиха. За нещастие разположената в парка артилерия, схващайки нашата горяща клада като някакъв сигнал, откри масиран огън срещу нас. Побягнах, без много да му мисля, и в сутерена попаднах в прегръдките на мистър Харви Симуърт — писателя, на когото бе хрумнала идеята да преработва детски приказки в порнографски произведения (той беше авторът на „Червената шапчица — дълбокото гърло“, както и на „Али Баба и четиридесетте перверзни типа“), а след това бе натрупал състояние, преиначавайки световната класика. Похватът му беше съвсем прост — допълваше всяко заглавие с думите „половият живот“ (например: „Половият живот на Снежанка и седемте джуджета“, „… Аладин с лампата“, „… Алиса в Страната на чудесата“, „… на Гъливер“ и т.н. до безкрай). Напразно се мъчех да му обясня, че не мога дори пръста си да помръдна. С ридание в гласа Симуърт ме молеше поне веднъж да го ритна. Нямаше какво да се прави — и този път отстъпих. Накрая така се изтощих физически, че с мъка се дотътрих до противопожарното помещение, където за щастие намерих още няколко пълни кислородни бутилки. Там върху навит маркуч седеше професор Тротелрайнер, забил глава във футуроложките доклади, извънредно доволен, че най-после бе намерил малко свободно време в кариерата си на професионален участник в конгреси, за да почете. Междувременно блюмбардировката продължаваше с пълна сила. За най-тежките случаи на поразяване с любов (особено зловещо изглеждаше пристъпът на всеобща нежност, протичащ с гальовни конвулсии) професор Тротелрайнер препоръчваше катаплазми и големи дози рициново масло, съчетани с промиване на стомаха.