Аз съм пилигрим

-      Тогава не виждам как ще ми помогнеш. Казаха ми да дойда да си взема паспорта.

Хвърли на Хайруниса изпепеляващ поглед и установих, че секретарката е казала на госпожица Кол каквото ѝ е минало през ума само за да я накара да дойде. Може би така действаха в турската полиция?

Вместо да оставя Хайруниса да се гърчи, отговорих вместо нея.

-      Сигурен съм, че мога да го уредя. Просто имам няколко въпроса преди това.

Ингрид пусна чантата си на пода, седна и каза:

-      Давай. - Не беше лесно да я смутиш.

Сложих на бюрото малка цифрова камера, натиснах бутона, уверих се, че записва и звук, и картина, и заговорих пред микрофона - казах пълното ѝ име от копието от паспорта пред мен, времето и часа.

Видях, че оглежда устройството внимателно, но не обърнах внимание. А трябваше. Вместо това ѝ казах, че съм положил клетва служител на правоохранителните органи и разследвам смъртта на Додж.

-      Сега разследваме убийство - добавих.

-      Да, чух.

-      От кого?

-      Всички говорят. Американските мизерници, онези с раниците, говорят само за това.

-      Къде се запознахте с него и жена му?

Каза ми, че се били виждали в различни клубове и барове, но не били разговаряли.

-      После всичко се промени. Една вечер, пред клуб, наречен „Смърдилището“.

-      Има клуб, който се казва „Смърдилището“?- попитах. Няма как да не попита човек, нали?

-      Не, разбира се. Казва се „Тексаско училищно книгохранилище“ - знаеш, сградата, от която Осуалд застрелял Кенеди - и го държат двама хипстъри от Лос Анджелис, обаче е такава дупка, че всички го наричат „Смърдилището“. Все едно. Излязох с едни приятели и видях едно бездомно куче, легнало зад контейнер с боклук. Беше лошо пребито и тъкмо се чудех как да го кача на мотопеда си, когато пристигнаха Додж и Камерън. Повикаха кола и го закарахме на ветеринар. След това се виждахме, разговаряхме - най-вече за кучето.

-      Значи сте познавали Додж достатъчно добре? Така че ако отидете при него някоя вечер, с тревожна новина, би трябвало да знае коя сте?

Тя сви рамене, видимо объркана.

-      Предполагам.

-      Това ли е кучето? - попитах и посочих към прозореца.

- Да.

Продължих да говоря, докато преглеждах документите пред себе си, просто запълвах тишината.

-      Как се казва?

-      Джанфранко - отговори тя.

Не реагирах външно.

-      Италианско име?

- Да. Напомня ми за един тип, когото познавах. Някои типове просто трябва да ловуват.

Усмихнах се и вдигнах очи.

-      Имате ли семейство, мис Кол?

-      Някъде.

-      В Чикаго?

-      Навсякъде. Женени, разведени, пак женени, разделени. Знаеш как е.

-      Братя? Сестри?

-      Трима доведени братя, които не искам да познавам.

-      И не останахте в Чикаго?

-      Отидох в Ню Йорк, ако това имаш предвид - за около осем месеца, - обаче не ми хареса, извадих си паспорт и дойдох тук. Сигурна съм, че това го имате някъде в някоя база данни.