Записки по българските въстания

I

След два-три часа бавение в Белово хвърковата чета потегли после пладне за с. Ветрен. Към друга страна, за Пазарджик, Батак или Брацигово, ние не отидохме по две причини. Първо, че на тая страна, според уверението на беловчени, не било възможно да се отиде, защото турците, башибозуци и войска, пъплели вече; а, второ, че получихме писмо из Коприщица, подписано от Т. Каблешкова, в което ни се известяваше, че Клисура гори на огън — необходимо е нашето присъствие. Това горчиво известие, първо поражение на нашите действия, откогато бяхме въстанали, остана тайна само между няколко души. Няма съмнение, че ако то беше известно на всичките, убийствени щяха да бъдат впечатленията. След приеманието на това писмо много часове се изминаха, а Бенковски не му се иска да говори. Не очакваше той, не очаквахме всинца да чуем така скоро подобни известия.

Четата хвана пътя за Акаджик, българското село Акаджик, от лява страна на Марица. Щом прегазихме тая последната и се покачихме на червения сипей над самата река, отгдето се вижда линията към Сарамбей, съгледахме, че тренът иде за Белово. Викове, че турска войска носел тоя трен, се разпръснаха от селяните, защото тренът спрял недалеч от станцията, за да ги стоваря. Четата се раздели на две части и завзе позиции, но други по-верни гласове опровергаха първите слухове. Всъщност работата била така, че тренът спрял не да стовари турската войска, а защото излязъл от линията на онова място, гдето пред малко беловчени бяха развалили един мост. Вагоните носели работници.

Освен далматинците с четата дойдоха още много българи, между които беше и Тодор Хайдутинът, родом от Разлога, прочут харамия по Рила, на когото лицето беше накълцано като четиля. Той беше облечен с харамийски дрехи и оръжия, бяла долама и гегелня пушка.

Разбира се, че на беловчени, както на всичките други въстаници, при които отивахме и ги оставяхме твърде наскоро, не им стана добре, когато тръгнахме да си отидем. Техният ентусиазъм скоро бе възбуден, но и скоро угасна. При всичките ни уверения, че няма да ги забравиме, всъщност тия оставаха на произвола.

На пътя между Акаджик и Белово ненадейно излезе от гората едно малко момче, на 16-годишна възраст, босо и опърпано, щото с огниво да цъкнеш наоколо му, щеше да пламне като прахан. На кръста му се жълтееше ръждив пищовец без кремик, а конят му, без седло, беше вързан за врата само с пояса му, който служеше наместо юзда. На въпрос, какво то търси тука в гората, отговори ни, че взело скритом коня на господаря си от Белово и като узнало накъде ще вървим, излязло напред да ни чака в гората, за да се съедини с нас и дойде в Балкана, защото много желаело да коли турци. Ние му взехме коня, а на него казахме да се върне при господаря си, защото е още малко и не може да коли турци. Горкото, като изслуша тая заповед, заплака жално-жално и се впусна да целува ръка на присъствующите.

— Моля ви се, чичо! Аз ще да ви нося водица, ще да ви слушам, накъдето ме проводите — говореше то.

— Най-после оставете го да дойде с нас — каза Бенковски, който се беше спрял на минута. — Може би под тия скъсани дрипели да се крие нещо.