Записки по българските въстания

Щом ние ги наближихме на няколко крачки, оглушително „живо“ и „вива капитан Бенковски!“ гръмна из въздуха. По-нататък ни срещнаха българските младе-жи, така също въоружени и не по-малко възхитени. Мало и голямо беше трогнато от нашето внезапно появявание, всички тичаха насреща ни гологлави, червените фесове се хвърляха из калта, раздрани на парчета.

Но не бяха само българите и славянската колония в Белово, които се възхищаваха. В тяхното тържество взеха участие и другите европейци, даже и гърци. Тия последните, европейците, махаха отдалеч с шапките си, а жените им, които се трупаха по прозорците — с белите си кърпи. „Да живей“, „живио“, „вива“, „ура“ вървяха изедно.

…Четата тържествуваше, тя беше в апогеята на своята слава; мустакатите въстаници опъваха краищата на своите мустаци и вероятно съжаляваха, че не са по-дълги; певците напинаха своите гърди да привлекат повече очи върху си, други разиграваха конете си все за същата цел; но всичко напусто: тия бяха съзвездие; голямото светило беше Бенковски; той ставаше по-величествен от минута на минута, конят му настъпаше на пара, той беше предмет на овацията, той изпитваше най-устремителните и любопитни погледи, за него се извиваха много нежни вратове, да го изглеждат от петите до космите.

Помня още неговото виражение на лицето. Ако той беше натура слаба и отстъпчива, лесно можеше да изгуби присъствие на духа в тая шарена тълпа, която го зяпаше с отворена уста. Напротив, той не потърпя никакво изменение, а може още и да поддържи своето подобающо достойнство. На всичките тия възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно с клюмванието на главата си и с махванието на саблята си, която държеше в дясната си ръка. Може би да обърнеше той повече внимание на тия сърадвания, ако да беше пророк и знаеше, че това бляскаво посрещание в Белово на 27 априлий е последното от нашето царувание!…

Четата премина през главната улица, или чаршия, посред множеството, и се спря на мегдана пред дома на многострадалния отпосле отец Михаил Радулов. Бенковски и по-главните лица от щаба бяха поканени от далматинеца Иван Щутича в къщата му на закуска; а на конете се даде ечемик, който донесоха беловчени. Щом се спряхме, първа заповед се издаде към беловските въстаници да скъсат телеграфната жица на станцията, както и няколко мостове на линията. Каза им се още да изловят всички турци, находящи се в Белово, заедно със заптиите на станцията. Беловчени, както всички други хора, гдето се явяваше най-напред нашата чета, помислиха, че турското царство е струполено вече, няма от какво да му се боят, докато е в селото им Бенковски, та затова тия награбиха мотики, брадви, оръжия и се затекоха към станцията, която е наблизо към селото. С тях заедно отиде и Крайчо Самоходов.

Разбира се, че тая мярка нямаше в себе си нищо стратегическо, защото ако линията и телеграфът се скъсат на Белово, то до Сарамбей, три часа разстояние, си оставаха здрави; но нали е работата да правим пакости? Всичко се оправдава.