Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Нямаше съмнение, че тая войска беше дошла собствено да удари на Еледжика. Немислимо бе от наша страна да нападнем на турския лагер с нашите осакатени пушки. Може би ние и да сполучехме в това нападение, ако станеше нощно време, за да произведем тревога, но малко последователи щяхме да намерим. Повечето момчета от хвърковатата чета, като чуха, че селата им са изгорени или че скоро щели да бъдат нападнати, започнаха малко по малко да липсуват. Докато ние се двоумехме що трябва да правим пред належащата опасност, двама куриери един подир друга пристигнаха от Панагюрище, с писма от военния съвет, с които ни известяваха да сме се завърнели по-скоро в селото им, защото многочислена турска войска и башибозуци, която идела откъм Пловдив и Пазарджик, готвела се да нападне Панагюрище. Клисура нападната, Петрич изгорен, Панагюрище ще да се напада, Еледжика очаква същата съдба, въстаниците негодуват, навсякъде отчаяние! Где да отидеш, кому да помогнеш най-напред? Въстаниците мълчаливо и замислено ходеха нагоре-надолу и захванаха да ни изглеждат с подозрение. Техните въздишки и жалните им погледи още повече обезкуражаваха останалата ни дружина…
На следующата нощ мъглата се дигна от върховете на планините и ние присъствувахме при нов свят. Цялото поле беше светнало от огньове; то представляваше вътрешността на една опалена пещ. По-нататък величествените Родопи представляваха северно сияние! На няколко места се издигаха огнени стълбове чак до небесата, които осветляваха и самия хоризонт. Ако някой скептик се появеше да оспори, че тоя огън гори не на земята, а на небето, то едва ли можеше да го убедиш в противното. Различни бяха мненията за тия огньове. Едни казваха, че въстанието е напреднало в Родопите и огънят, който се вижда, не е друго нищо освен помашките села, запалени от нашите въстаници. Неверниците томовци обаче, които не обичаха да се залъгват с бабини деветини, говореха противното, а именно, че не помашките села горят, а българските: злочестият Батак, Перущица, Бойково, Сотир, Дядово и пр.
Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тия дребни работи. Час не минуваше да не направи той някое ново приключение, а особено когато видя себе си въоружен с пушка и нож, които му бяха подарили момчетата за смях. През целия ден Мацко го нямаше никакъв; и хляб не дойде той да яде; мнозина питаха накъде е той отишел, но никой го не беше виждал. Чак когато го потърсиха нарочно, научихме се, че той бил слязъл в реката, гдето се занимавал да си изтрива оръжието с пясък. После отишел в циганските колиби и с гол нож в ръка събрал на едно място всичките цигани, които накарал да му поправят счупения пищов. Дълго време той осуквал тия клетници да му правят неща невъзможни и мнозина имали злочестината да се прегънат на два ката, защото Мацкова ятаган им посетил по няколко пъти голите гърбове. Но и с това се не задоволила неговата палава натура. За да покаже и на дело, че е достоен да употреблява даденото нему оръжие, не се мина много време, и еледжикската гора екна от изгърмяванието на една пушка, която стресна всичкия лагер. Всички помислиха да няма нападение от страна на неприятеля, защото никому не беше позволено да гърми за нищо и никакво освен в случай на нужда. Няколко души бяха се отправили вече към оная долина, накъдето гръмна пушката; но ето че насреща им се подаде из гората един циганин, гологлав и с разпасан пояс, който тичаше към нас с изплезен език.
— Пашаларъм! Краката ви целувам, недейте ма оставя да ме убие тоя човек, който е там долу в дола! — викаше циганинът. — Куршумът мина покрай ухото ми.
След като разпитахме циганина как е станала работата и видял ли е лицето, което му хвърлило, узнахме, че авторът на несполученото убийство не е друг никой освен Мацко.
— Отдавна аз ви говорих, че това копиле трябва да се убие — каза Тодор Хайдутинът, когото не бяха отболели още ребрата.
Мацко отказваше категорически да е гърмял с пищов, но бачо му Тодор не закъсня да го тури в капана. Пъхна си пръста в цевта на пищова му, който почерня и което беше знак, че наскоро е гърмян.
— Това какво е, кучи сине, а? — питаше Хайдутинът и опинаше Мацковото червено ухо.
— Ти не ми си чорбаджия — говореше Мацко и гледаше Бенковски в лицето.