Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Това беше доволно за малкото момче, което дружината за смях нарече Мацко. То остави своя кон и припна напред по пътя пред конете като вихрушка. Същия още ден, до вечерта, Мацко показа, че притежава нещо артистическо, че обича да прави приключения. Уморен от пътя, той легнал в една нива да чака четата, която, щом се приближи (авангардата), скача от един път пред конете като заец и бяга напред. От това негово ненадейно изниквание от нивата конете се подплашиха и дълго време не можаха да дойдат в себе си. На някои от стражата калпаците паднаха, на други оръжията, а Тодор Хайдутинът, който нямал случай да се научи да язди кон по планините, стовари се като брашнян чувал отстрани на пътя, с вирнати крака нагоре.
— Дръжте го, кучия син! — извика той и насочи подир палавия Мацка своята тънка гега. Дружината го възпря, а то Мацко отдавна би се окъпал в своята кръв.
Но той малко се грижеше, че на бача му Тодора се наместили ребрата. Той подскачаше пред конете на един крак.
Преминахме през Ветрен и се спряхме откъм западна страна на селото върху една гола рътлина, називаема Стражарницата, за да си починем и нахраним малко конете. Храна ни се донесе от селото, което, макар и да беше избягало в гората, но бяха оставили една стража от 15–20 души, за да го пази. Далматинците и немецът Албрехт, които и други път бивали въстаници в своето цивилизовано отечество, оживяваха нашата чета със своето присъствие. Мадам Мария, с ръкавици, с черно чадърче в ръката и с капела на главата, подскачаше по зелената трева, като че да бе излязла да се разхожда. После ядение на същото това място четата направи упражнение, което се състоеше само в мерение на нишан. От сто пушки само половината можаха да пламнат от един път, а останалите се намериха измокрени от нощния дъжд, които и не можаха да се изпразнят с никакъв инструмент, понеже бяха пълни с фишеци, а не с пачаври.
Часът на 12 по турски ние потеглихме за гората Еледжик, отгдето мислехме да проводим помощ или сами да отидем на Клисура. Дъждът изново плисна, за да измокри и останалите пушки. По причина на лошото време и на нощния мрак много момчета се изгубиха из шумата, които продължаваха да викат. В тяхното число беше и писарят Белопитов, когото Тодор Хайдутинът намери чак на втория ден към беловската гора.
На Еледжик ние стигнахме на разеъмвание, убити и изморени, понеже две нощи ставаше как не бяхме затваряли очи. Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелските пушки можеха да се приближат до очите ни и тогава да ги видим. Еледжикските въстаници бяха отпаднали духом, нещо, което и трябваше да се очаква. Тук беше прието вече известие, че Клисура е нападната от турците, изгорена, изгорили и Петрич, щом ние сме го оставили; а това същото днес или утре очакваше и Еледжик.
Тоя същия ден ние решихме да нападнем околните черкезки села, па и Ихтиман, гдето, според разказванието на очевидци, имало дебой с оръжие и барут. Далматинците настояваха най-много да стане това, Шутич и Албрехт искаха да вземат началството на тоя поход. Нападението щеше да стане нощно време. Но така ли говореха еледжикските въстаници? Тия не искаха да знаят нищо повече от онова, щото се вършеше вън от тяхната ограда. Когато днес много градове, начело с учени глави, се делят на териториални жители и нищо не искат да знаят за други градове, пак с техни братя населени, то що оставаше за еледжикските въстаници, между които ни един нямаше да притежава по-отвлечено понятие за единицата на една държава или страна? Те казваха, че тяхната длъжност е да пазят Еледжлк само, да се грижат за безопасността на своите семейства и нищо повече.
— Ние скоро очакваме да ни последва онова, което патиха клисурци и петричени — говореха тия, — та затова не ни е в интереса да се отдалечаваме.
Напразно Бенковски и далматинците употребиха всичкото свое бунтовническо красноречие. Фактът, че нашето първо влияние отпадаше, ставаше поразителен.
— Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг? — питаха много незадоволни гласове из средата на еледжикските въстаници.
А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.
Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!