Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Ние се наредихме парадно, двама по двама, певците запяха марша и Бенковски изтегли сабята. Населението ни срещна отвън селото по начин твърде тържествен, с духовенството начело и с черковните байряци. Всичко живо от Сестримо присъствуваше тука.
Нека ми бъде позволено да не се впущам тук в подробности, да не описвам сълзите на народа, възклицанията, радостта и пр. Читателите знаят вече това от посрещанието ни в Мечка, Поибрене и Петрич. Освен това Белово е наблизо, гдето си задържам правото да поговоря по-напространно. По желанието на жителите от селото ние се отправихме с всичкото население към божия храм, за да се отслужи литургия за успеха на българското оръжие. Байрактарят със знамето и момчетата, въоружени, на които саблите дрънкаха по черковните тикли, влязоха вътре в храма, в който се натискаше народът.
— Ох, боже, Исусе Христе! Като насъня само чувахме, че в свята Русия христолюбивото войнство влязвало със сабли в черкова. Живи бяхме да видим това и в нашето село! Да живейте, братя! — говореше един старец от селото, вън от себе си.
Във време на богослужението Бенковски беше навел глава с кръстосани ръце пред иконата Божа матер я от минута на минута се кръстеше твърде благоговейно, което правеше още по-голямо впечатление на населението. Когато обаче се представи един от свещениците напредя му и го попита желае ли той да му се спомене името в святата литургия, благоговението пак се наруши и Бенковски си стана пак Бенковски.
— Когато умра, можете да направите това, а докато съм жив още, благодаря — отговори той по своему.
В Сестримо не се маяхме много. Щом се дадаха нужните наставления на жителите му, потеглихме за Белово, при всичките им молби да хапнем поне нещо според българския обичай, за да имат право да ни считат за гости. С нас заедно тръгнаха мнозина въоръжени хора от Сестримо, заедно и с двамата селски свещеници, Георги и Христо, и първенците: Никола Георгев, Христо Янакиев, Христо Попов и др., които приемаха на драго сърце да вървят с четата не за друго — според мене, — освен да продадат малко чалъм пред своите съседи — беловчени.
Белово беше напредя ни. Неговите жители знаеха вече от изпроводените пратеници, че Бенковски войвода наближава да влезе в селото им. Както е известно на читателите, в това село има станция на Хиршовата железница, тук е краят на цариградската линия, тук е управлението на експлоатацията за горите, тук се намираха много изтънчени европейци: немци, италианци, френци, гърци и пр., най-после тук в това село ние щяхме да се съприкосновем с цивилизовани хора, които имат възможност да запознаят с нас целия образован свят. Ето защо ние трябваше да бъдем ангели в това село, да се вардим като от огъня, за да не дадем повод да ни нарекат варвари, плячкаджии и пр., което повечето иностранци са готови да направят за най-ничтожната причина, стига да им се обещае кора хляб и стига да можат да блестят между своите съотечественици в Европа с някои фантастически сцени от баснословния Изток.
За тая цел ние отидохме при Бенковски двама със секретаря Т. Георгева, когото посъветвахме да не бьде толкова строг пред европейците и да се предвардва въобще, защото всичките погледи на него ще бъдат обърнати.
— Всичките ще да ги извържа като кучета и никому няма да позволя да ме види в очите! — отговори Бенковски сърдито. — До един тия са наши неприятели и шпиони на Турция и на своите правителства.
После дълги убеждения той уж се съгласи, че няма да прави никакви дързости, и почна да туря в порядък своята униформа, за която цел спря и дружината да направи същото.
Сега Бенковски заприлича на същи войвода по своите дрехи, на което от по-напред не обръщаше твърде голямо внимание. Хвърли от себе си измокрения ямурлук и мушама и остана само по униформа, която се състоеше: от чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред; китка от паунови пера, забодени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от рамото му и калпака; къс сюртюк от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищъпнат в тънката му снага; бели тесни беневреци, също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстрана и обут с високи ботуши до над коленете му. Оръжието му се състоеше от два револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, със сребърна сабля и с пушка от системата винчестер. През раменете му имаше още преметната чанта за писма, бинокъл, компас и други дреболии. Всичко това наредено, предаваше му съвършено бунтовнически изглед. Лицата от щаба имаха горе-долу същата униформа от по-просто качество.