Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Подир сърбина влезе при войводата един българин, облечен с панталони, на възраст около 45–50 години, който водеше за ръката си едно младо момче, хубаво като момиче, на възраст 20–23 години, с къса сабийка, обесена на лявото му бедро.
— Български велможи и войводи! — каза старият човек и тури ръката си върху главата на младото момче. — Това е моето скъпоценно богатство; това аз мога да дам само за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце; употребете го за каквато работа го намерите достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете.
Бащата на Владимирча, който говори още много в патетически тон, се казваше Нено, стар учител в Пазарджик. Син му Владимирчо се прие в нашата чета за писар и преводач на френски язяк, който той познаваше. Бенковски мислеше, че един ден, рано или късно, ще дойдат при нас европейски кореспонденти и пратеници, както това ставаше с другите въстаници в Херцеговина и Босна.
Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, то той отговори, че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие.
— Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? (Повечето европейци от Белово бяха се наготвили да бягат в последния град, щом въстана и Белово) — казаха няколко гласа от дружината.
— Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! — извика Иван Шутич малко сърдито. — Да вървя за Одрин значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена си ще дойда с вашата чета.
Бенковски, както всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само и чужденците съчувствуват на нашето дело, но и техните жени.
— Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята — каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа забележки.
Мария Ангелова, или Йонка, млада жена на 17–18 години, е родом от Т. Пазарджик. Отдавна тя беше си свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Шутича.
Но не беше само Ив. Шутич и неговата жена, които изявиха желание да дойдат с нашата чета. Кръстю Некланович, тоже далматинец, който се беше облякъл в българска хъшовска форма, с голям калпак на главата от ярешка кожа и със сърмен кръст, отдавна чакаше за аудиенция, да му се запише името в числото на момчетата. Същото направиха и други далматинци: Сава Андреевич, Стефо, братът на Кръстя, Георги Некланович, Иван Некланович, един германец на име Албрехт и други, на които имената, за жалост, не помня. Тия бяха обрадвани от нас повече, че им се представил случай да дойдат с нашата чета, да прекарат няколко деня волен живот. Според думите им, много славяни щели да дойдат още, но се намирали вън от Белово, по бичкийниците. Ние им дадохме добри коне и други потребности.
— За госпожата да изберете най-добрия ат, който да бъде кротък — заповяда Бенковски.
Не говоря тука и за нашите българи, които само по себе си се разбира колко трябваше да ламтят, за да дойдат и тия с нашата чета, когато това същото ставаше с чужденците.
Случайно в Белово се намираше по това време и Георги Консулов, из Т. Пазарджик, познат наш деец още по агитацията на Априлското въстание и по-отдавнашен приятел на Левски.
Няма нужда да ви разказвам, че когато чужденците и ония, които тоя ден се научиха за съществуванието на комитет из България, се радваха, то какво приятно впечатление трябваше да изпита г. Консулов от появляванието на ония, за които е бълнувал цели години. Той ни подари един кон и други още някои потребности. Едно само бъркаше на г. Консулов, а именно, че той се впадаше в оная категория патриоти, които аз нарекох съчувствующи, в първата част на Записките си. Когато наближи време да тръгваме, г. Консулов захвана да чести ту навън, ту навътре. Нещо го безпокоеше него, което той не смееше да каже. „Да живейте, братя!“, „Дързост!“ — говореше той на влизание и излизание при нас.
— Вие, бае Консулов, какво току се смущавате, да няма някаква опасност? — попита Бенковски.
— Че или ще вървим уж, пък време не остава! — отговори той.