Каменният кръг [bg]

Сигурно бяха чули кучетата; Иън и Джени седяха в дневната, когато влязохме, тя плетеше вълнени чорапи на дивана, а той стоеше пред огъня с кафяво палто и бричове и топлеше задната страна на краката си. Табла с малки сладкиши и бутилка домашен ейл явно очакваха нашата поява.

Беше много уютна сцена и аз усетих как умората от пътуването се оттича, щом влязох в стаята. Иън веднага се обърна към нас, смутен и усмихнат, но аз гледах към Джени.

Тя също ме гледаше. Седеше неподвижна на дивана, отворила широко очи. Първото ми впечатление бе, че се е променила, второто — че изобщо не е променена. Черните къдрици бяха същите, гъсти и красиви, но вече осеяни със сребро. Чертите бяха същите — широки, високи скули, силна челюст и дългият нос на Джейми. Светлината на потрепващия огън и сенките на късния следобед създаваха това усещане за промяна, като в един миг потъмняваха бръчките около очите и устата, така че изглеждаше като старица, а в следващия ги изличаваха и тя засияваше като момиче, като триизмерна снимка в кутия от бисквити.

При първата ни среща в бардака Иън се бе държал, сякаш съм призрак. Джени направи същото сега, примигваше леко и стоеше с отворена уста, но иначе не промени изражението си, докато вървях към нея през стаята.

Джейми беше точно зад мен и ме държеше за лакътя. Стисна го леко, когато стигнахме до дивана, и ме пусна. Имах чувството, че се представям пред кралския двор, и едва сдържах импулса да направя реверанс.

— Прибрахме се, Джени — каза той. Ръката му легна успокояващо на гърба ми.

Тя го погледна за миг, после пак се втренчи в мен.

— Ти ли си, Клеър? — Гласът ѝ беше тих и колеблив, познат, но не силният глас на жената, която помнех.

— Да, аз съм. — Усмихнах се и протегнах ръце към нея. — Радвам се да те видя, Джени.

Тя пое леко ръцете ми. После ги стисна и се изправи.

— Господи, ти си! — рече задъхано и внезапно жената, която познавах, се върна. Тъмносините очи оживяха и затанцуваха, докато оглеждаше любопитно лицето ми.

— Е, разбира се, че е тя — каза намусено Джейми. — Сигурно Иън ти е казал, да не реши, че те лъже?

— Почти не си се променила — рече тя, без да му обръща внимание, като докосваше с почуда лицето ми. — Косата ти е малко по-светла, но Господи, същата си! — Пръстите ѝ бяха хладни, ръцете и миришеха на билки и сладко от френско грозде, със слаб дъх на амоняк и ланолин от боядисаната прежда на плетката ѝ.

Отдавна забравената миризма на вълна върна всичко изведнъж — толкова много спомени за това място и за щастието, когато живеех тук… и очите ми се насълзиха.