Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Не могат. — Гарванът закълва зрънцата от шепата на Стария мечок. — Двеста души или десет хиляди, земята тук е огромна.

— Но няма да се откажете от търсенето?

— Майстер Емон те смята за умен. — Мормон премести гарвана на рамото си. Птицата килна глава на една страна и го изгледа с лъскавите си очи.

Отговорът беше тук.

— Значи… струва ми се, че е по-лесно един човек да намери двеста, отколкото двеста души да намерят един.

Гарванът изграчи кресливо, но Стария мечок се усмихна зад сивата си брада.

— Толкова много мъже и коне оставят следа, която дори слепият Емон може да проследи. На този хълм огньовете ни ще се виждат сигурно чак до подножията на Ледени нокти. Ако Бен Старк е жив и на свобода, ще дойде при нас, в това не се съмнявам.

— Да — каза Джон, — но… ако…

— Ако е мъртъв? — попита кротко Мормон.

Джон кимна неохотно.

— Мъртъв — изграчи гарванът. — Мъртъв. Мъртъв.

— Въпреки това може да дойде при нас — довърши мисълта му Стария мечок. — Като Отор и като Джейфър Цветята. Боя се от това не по-малко от теб, Джон, но сме длъжни да допуснем тази възможност.

— Мъртъв — изграчи гарванът. — Мъртъв.

Мормон погали птицата по черните пера, вдигна ръка пред устата си и се прозя.

— Вечерята май ще я пропусна. По-добре да си лягам. Събуди ме, като съмне.

— Лек сън, милорд.

Джон събра празните чаши и излезе. Чу далечен смях и жалния вой на гайди. В средата на лагера пращеше голям огън и той надуши миризмата на готвено. Стария можеше да не е гладен, но Джон бе прегладнял. Тръгна към огъня.

Дивен ръкомахаше с лъжица в ръката.

— Тая гора я познавам сигурно по-добре от всеки друг и ви казвам, не бих тръгнал сам тая нощ. Не го ли надушвате?

Грен го гледаше ококорен, но Ед Скръбния каза:

— Надушвам само говната на двеста коня. И тая каша. Чиято миризма е подобна, не че дойдох да я мириша.

— Ще ти дам аз една „подобна миризма“. — Хейк потупа дръжката на камата си, изръмжа и напълни на Джон купа от котела. Вареното беше гъсто, с ечемик, моркови и лук, тук-там и по някое късче сушено говеждо, поомекнало от варенето.

— Я кажи, какво толкова надушваш, Дивен? — попита Грен.

Дърварят облиза лъжицата си. Беше си махнал дървените зъби. Лицето му беше изпръхнало и сбръчкано, ръцете — чворести като стари корени.

— А бе, мирише ми като на… студено.

— Главата ти е дървена като зъбите ти — каза му Хейк. — Студът не мирише.

„Мирише — помисли Джон, спомняйки си онази нощ в стаите на лорд-командира. — Мирише като смъртта.“ Изведнъж му се отяде. Даде гозбата си на Грен, който, изглежда, имаше нужда от повечко, за да се стопли за нощта.

Когато стана и ги остави, вятърът задуха силно. На заранта сланата щеше да покрие земята, а въжетата на палатките щяха да се вкочанят замръзнали. В котлето бяха останали няколко пръста от виното. Джон подхрани огъня и окачи котлето над пламъците да се сгрее отново. Сви пръсти и зачака, стискаше ги и ги отпускаше, докато ръката му не изтръпна. Първата смяна постове бяха заели местата си около лагера. По каменния пръстен на укреплението примигваха запалени факли. Нощта беше безлунна, но над главата му грееха хиляди звезди.