Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Младата жена видя златна светлина, по-дълбока от блясъка, който се носеше през разбитите прозорци на Кристалния монолит и се процеждаше навън над вихъра от пясък по дъното на долината. В Монолита имаше някой.
Брон се беше заклела да отиде право в двореца на Шрайка, да направи каквото може, за да освободи Силенъс, а сетне без да се отклонява да се върне при Сол. Но сега в гробницата беше видяла силуета на човешка фигура. Касад все още го нямаше. Сол й бе казал за мисията на консула, но навярно дипломатът се беше върнал, докато бушуваше бурята. Отец Дюре бе в неизвестност.
Брон се приближи до блясъка и спря до назъбения вход на Монолита.
Пространството вътре беше огромно и внушително — издигаше се почти на сто метра до почти небесния покрив. Отвътре стените бяха прозрачни и нещо, което сякаш бе слънчева светлина, ги превръщаше в тъмно злато и кехлибар. Силната светлина падаше върху сцената в центъра на обширното пространство пред нея.
Федман Касад лежеше в някакъв каменен ковчег. Беше облечен в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а широките му, бледи длани бяха скръстени на гърдите му. Оръжия, непознати на Брон, с изключение на щурмовата пушка на полковника, бяха отрупани в краката му. Лицето на Касад беше мрачно в смъртта, но не по-мрачно, отколкото бе и в живота. Изражението му беше спокойно. Нямаше съмнение, че е мъртъв — смъртната тишина висеше наоколо като тамян.
Но в Гробницата имаше друг човек, чийто силует бе зърнала отдалече и който сега привличаше вниманието на Брон.
Млада 25–30 годишна жена беше коленичила до ковчега. Носеше черен спортен костюм, имаше къса коса, прекрасна кожа и големи очи. Брон помнеше историята на войника, разказана по време на дългото им пътуване до долината, помнеше подробностите за призрачната любима на Касад.
— Монита — прошепна Брон.
Младата жена беше паднала на едно коляно и протегнала дясната си ръка, за да докосне камъка до тялото на полковника. Около ковчега премигваха виолетови задържащи полета и някаква друга енергия — мощна вибрация във въздуха — пречупваше светлината около Монита, така че сцената бе обгърната в мъгливо сияещ ореол.
Младата жена вдигна глава, втренчи се в Брон, изправи се на крака и кимна.
Брон понечи да пристъпи напред — в ума й вече бяха изникнали безброй въпроси, — но приливите на времето в гробницата бяха прекалено силни и я отблъснаха обратно с вълни на замайване и deja vu.
Когато Брон вдигна поглед, ковчегът беше там, Касад лежеше под силовото си поле, но Монита я нямаше.
Брон изпита желание да побегне обратно към Сфинкса, да намери Сол, да му разкаже всичко и да чака, докато бурята отслабне и настъпи утрото. Но над стържещия вой на вятъра й се стори, че все още чува писъците от тръненото дърво, невидимо зад завесата си от пясък.
Тя вдигна високо яката си и тръгна обратно сред бурята по пътеката към двореца на Шрайка.
Масивната скала се носеше в пространството като рисунка на планина, цялата в стърчащи зъбери, остри като ножове хребети, абсурдно вертикални стени, тесни первази, просторни скални тераси и покрити със сняг върхове, широки толкова, че на тях да застане само един човек — н то единствено при положение, че вместо две, има едно стъпало.
Реката се извиваше откъм космоса, пресичаше многопластовите задържащи полета на половин клик от планината, минаваше през тревистата низина на най-широката скална тераса, после падаше сто или повече метра в бавен водопад до следващата тераса, след това се разклоняваше в изкуствено насочени потоци към пет-шест по-малки ручеи и водопади, които се спускаха по лицето на планината.
Трибуналът заседаваше върху най-високата тераса. Седемнайсет прокудени — шестима мъже, шест жени и петима с неопределен пол — седяха в каменен кръг, разположен в още по-широкия кръг на заградената от скали трева. Консулът беше в центъра и на двата кръга.
— Вие знаете — каза Фрийман Ченга, Говорител на избираемите граждани от клана на Волните от Транставрийския рояк, — че ние знаем за вашето предателство, нали?
— Да — отвърна консулът. Носеше най-хубавия си тъмносин болов костюм, кафеникаво-червена пелерина и триъгълна дипломатическа шапка.
— Съзнавате факта, че убихте Фрийман Андил, Фрийман Илям, Кордуел Бетц и Мизенспешт Торене.
— Знаех името на Андил — тихо отвърна консулът, — ала не бях представен на техниците.
— Но ги убихте?
— Да.
— Без предизвикателство или предупреждение?