Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Ти си този, нали? — попита зад него някакъв тих глас.
Касад се завъртя, усети за миг пристъп на замайване. Монита бе спряла само на няколко стъпки от него. Косата й беше толкова къса, колкото си я спомняше от първата им среща, кожата й също толкова мека, очите й също толкова тайнствени с бездните от напръскано с кафяви точици зелено. Касад изпита желание да вдигне длан и нежно да докосне скулата й, да прокара пръст по познатата крива на долната й устна. Но не го направи.
— Ти си този — отново каза Монита и този път това не беше въпрос. — Воина, когото предрекох на хората.
— Не ме ли познаваш, Монита? — Няколко от раните на Касад бяха почти до костта, но никоя от тях не го болеше толкова в този момент.
Тя поклати глава и отметна косата от челото си с болезнено познат жест.
— Монита. Това означава и „Дъщеря на паметта“ и „предупредителката“. Хубаво име.
— Не се ли казваш така?
Тя се усмихна. Касад си спомняше тази усмивка в горската долчинка от първия път, когато се бяха любили.
— Не — тихо отвърна тя. — Още не. Току-що пристигнах тук. Пътуването ми и пазителството ми още не са започнали. — Тя му каза името си.
Касад премигна, вдигна ръка и докосна с длан страната й.
— Ние бяхме любовници — обясни той. — Срещахме се по отдавна забравени бойни полета. Ти беше с мен навсякъде. — Той се огледа. — Всичко води към това, нали?
— Да — отвърна Монита.
Касад се обърна да погледне армията от Шрайкове от другата страна на долината.
— Война ли е това? Няколко хиляди срещу няколко хиляди?
— Война — отвърна Монита. — Няколко хиляди срещу няколко хиляди на десет милиона светове.
Касад затвори очи и кимна. Пластокостюмът му служеше като компрес, защитно поле и инжектор на ултраморфин, но болката и слабостта от ужасните рани не можеше да се издържа още дълго.
— Десет милиона светове — повтори той и отвори очи. — Значи това е последна битка?
— Да.
— И победителят печели Гробниците?
Монита погледна към долината.
— Победителят определя дали затвореният вече там Шрайк ще тръгне сам, за да утъпче пътя за другите… — Тя кимна към армията от Шрайкове. — Или дали човечеството има право на мнение в нашето минало и бъдеще.
— Не разбирам — със свит глас произнесе Касад, — но войниците рядко разбират политическата ситуация. — Той се наведе напред, целуна изненаданата Монита и свали червения й шал. — Обичам те — каза Касад и завърза парчето плат за цевта на щурмовата си пушка. Датчиците показваха, че са останали половината от пулсовия заряд и амунициите.
Федман Касад направи пет крачки, обърна се с гръб към Шрайка, вдигна ръце към хората, все още безмълвни по склона и извика:
— За свободата!
Отвърнаха му три хиляди гласа:
— За свободата! — Ревът не завърши с последната дума. Полковникът се обърна, вдигнал високо пушката и знамето. Шрайка се придвижи половин стъпка напред, протегна се и разтвори шиповете на пръстите си.
Касад извика и нападна. Отзад го следваше Монита, вдигнала високо оръжието си. Следваха ги хиляди.
По-късно, по време на клането в долината, Монита и неколцина други от Избраните воини намериха тялото на Касад, все още сграбчил в смъртна прегръдка разбития Шрайк. Внимателно вдигнаха полковника, пренесоха го до очакващата ги палатка в долината, измиха и се погрижиха за смазаното му тяло и го отнесоха през множеството в Кристалния монолит.
Там тялото на полковник Федман Касад беше положено в ковчег от бял мрамор и в краката му бяха поставени оръжия. Огромен огън изпълни въздуха в долината със светлина. Всички в долината, мъже и жени, се движеха с факли, докато други хора се спускаха през лазурното небе, някои с летящи машини, прозрачни като балони, други с криле от енергия или обгърнати от зелени и златни кръгове.
По-късно, когато изгряха звездите и заблестяха ярко и студено над изпълнената със светлина долина, Монита се сбогува и влезе в Сфинкса. Множеството запя. В полята наоколо малки гризачи се щураха сред паднали знамена и разпръснати останки от черупки и брони, метални шипове и стопена стомана.
Към полунощ тълпата престана да пее, задъхана и се насочи обратно. Гробниците на времето заблестяха. Яростни приливи на антиентропна сила отблъскваха хората все по-назад — към изхода на долината, през бойното поле, обратно в града, който меко проблясваше в нощта.
Огромните Гробници в долината заискриха, изсветляха от злато до бронз и поеха дългото си пътуване назад.
Брон Ламиа подмина блестящия Обелиск и се запрепъва срещу стената от бушуващ вятър. Пясък разкъсваше кожата й и дереше очите й. По върховете на скалите изпращя статична светкавица и подсили зловещия блясък около Гробниците. Брон скри с длани лицето си и продължи напред, като гледаше между пръстите си, за да следва пътеката.