Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Пето — продължи Фрийман Ченга, — Гладстоун споменава, че бомбата на смъртта е само груб ултиматум. Но както вече казахме, тя не е насочена срещу който трябва. Силите, които помитат вашата слаба и разрушаваща се Мрежа, не са клановете на Дванайсетте побратимени рояка.
— Разполагаме само с вашата дума за това — наблегна консулът. Погледът му, забит в очите на Ченга, беше твърд и предизвикателен.
— Не разполагате с думата ми за нищо — възрази Говорител Ченга. — Клановите старейшини не дават думата си на роби на Техноцентъра. Но това е истината.
Консулът изглеждаше разсеян, когато леко се обърна към Тео.
— Трябва незабавно да предадем на Гладстоун това съобщение. — После отново погледна Ченга. — Могат ли моите приятели да се върнат на кораба, за да предадат вашия отговор, Говорител?
Ченга кимна и махна с ръка да приготвят гондолата.
— Няма да се върнем без теб — каза Тео на консула и застана между него и най-близките прокудени, сякаш за да защити по-възрастния мъж със собственото си тяло.
— Да — рече консулът, като докосна рамото на Тео. — Ще се върнете. Трябва.
— Той е прав — намеси се Арундес и издърпа настрани генерал-губернатора, преди той да може да се обади отново. — Прекалено важно е, за да рискуваме да не го предадем. Ти върви. Аз ще остана с него.
Ченга махна към двама от по-едрите екзотични прокудени.
— И двамата ще се върнете на кораба. Консулът ще остане. Трибуналът още не е решил съдбата му. Арундес и Тео пристъпиха напред с вдигнати юмруци, но облечените в кожи прокудени ги хванаха и ги отведоха с нищожното усилие на възрастни, които се справят с малки, но непослушни деца.
Консулът гледаше как ги наместват в гондолата и изпита непреодолимо желание да им махне, когато лодката се отдалечи на двайсет метра по спокойния поток, скри се зад завоя на терасата, а после отново се появи, изкачвайки водопада към черния космос. След минути изчезна в блясъка на слънцето. Той бавно се обърна кръгом, като очите му се спираха на всеки от седемнайсетте прокудени.
— Да свършваме с това — каза консулът. — Чакам този момент от много отдавна.
Сол Уайнтрауб седеше между огромните лапи на Сфинкса и гледаше как бурята отслабва. Ревът на вятъра заглъхваше във въздишка, а сетне и в шепот, завесите от прах изтъняваха и се разкъсваха, за да открият звездите и накрая дългата нощ се успокои в ужасна тишина. Гробниците блестяха по-ярко отпреди, но от сияещия вход на Сфинкса не се показваше нищо, а Сол не можеше да влезе — напорът от ослепителна светлина беше като хиляди непреодолими пръсти в гърдите му и навел се напрегнато колкото можеше повече, ученият не бе в състояние да се приближи на повече от три метра от отвора. Каквото и да стоеше, да се движеше или чакаше вътре, беше скрито от погледа му в блестящата светлина.
Сол седна и се хвана за каменното стълбище, когато приливите на времето го задърпаха, започнаха да го привличат и го накараха да заплаче от измамното сътресение на deja vu. Целият Сфинкс като че ли се люлееше и тресеше под силния напор на разширяващи се и свиващи се антиентропни полета.
Рахил.
Сол не би могъл да си тръгне, докато имаше и най-малък шанс дъщеря му да е жива. Легнал върху студения камък, заслушан как воят на вятъра утихва, Сол виждаше да се появяват хладните звезди, наблюдаваше двубоя между метеоритната опашка и лазерното копие на орбиталната война, знаеше в сърцето си, че войната е загубена, че Мрежата е в опасност, че докато гледа, загиват огромни империи, че през тази безкрайна нощ се решава съдбата на човешкия род… и не го беше грижа.
Сол Уайнтрауб се вълнуваше за дъщеря си.
И още докато лежеше там, студен, брулен от ветровете и приливите на времето, измъчен от изтощение и празен от глад, Сол почувства как върху него се спуска някакъв покой. Беше дал дъщеря си на едно чудовище, но не защото Бог му бе заповядал да го направи, не защото го беше пожелала съдбата или страхът, а единствено защото тя му се бе явила насън и му бе казала, че всичко е наред, че точно така трябва да постъпи, че го изисква обичта помежду им — между него, Сара и Рахил.
„Накрая — помисли си Сол, — след логиката и надеждата, именно сънищата и любовта на най-скъпите ни същества представляват Авраамовия отговор към Бога.“
Инфотермът му вече не работеше. Може да беше изминал час или пет часа, откакто бе дал умиращото си дете на Шрайка. Сол се отпусна на земята, все още стискащ камъка, откакто приливите на времето бяха накарали грамадата на Сфинкса да се люлее като малко корабче в развълнувано море и се загледа в звездите и битката над него.