Падането на Хиперион

И ето че се появи планината — всъщност цяла верига от планини: някои осеяни с жилищни мехури, други отворени към космоса, но въпреки това гъсто населени, трети свързани помежду си с висящи, дълги по трийсет клика мостове или с по-малки реки, четвърти царствени в своята самота. Много от тях бяха пусти като дзен-градина. Последната планина се издигаше по-високо от Олимп или Хилари на Аскуит. Реката направи предпоследен завой към върха си, а Тео, консулът и Арундес, бледи и мълчаливи, се бяха вкопчили здраво в седалките си, докато се спускаха през последните няколко километра с внезапно осезаема и ужасяваща скорост. Най-сетне, в невероятните последни сто метра, когато реката пръскаше енергия без да намалява скоростта, отново навлязоха в атмосферата и лодката спря в тревистата ливада, където ги чакаше Трибуналът на клана на прокудените, а камъните се издигаха в своя кръг с тишината на Стоунхендж.

— Ако са направили това, за да ме впечатлят — беше прошепнал Тео, когато лодката се блъсна в тревистия бряг, — успяха.

— Защо се върнахте в рояка? — попита Фрийман Ченга. Жената се заразхожда напред-назад, като се движеше се при минималното привличане с грацията, характерна за родените в космоса.

— Президент Гладстоун ме помоли — отвърна консулът.

— И дойдохте, макар да знаехте, че ще загубите собствения си живот?

Консулът беше прекалено възпитан и дипломатичен, за да свие рамене, но изражението му изрази същото чувство.

— Какво иска Гладстоун? — попита друг прокуден, мъжът, който беше представен от Ченга като Говорителят на избираемите граждани Кордуел Минмън. Консулът повтори петте точки на президента. Говорител Минмън скръсти ръце и погледна към Фрийман Ченга.