Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Отшелницата сравни светкавично бързо двете обувчици, прочете заклинанието и долепи до пречките на прозорчето грейналото си от неземна радост лице.
— Дъще! Дъще! — викаше тя.
— Мамо! — прошепна циганката.
Отказваме се да опишем тази сцена. Стената и железните пръчки деляха майката от дъщерята.
— О, тази стена! — възкликна отшелницата. — Да виждам детето си и да не мога да го прегърна! Дай ми ръката си! Дай ми ръката си!
Девойката провря ръка през прозорчето, отшелницата се наведе, долепи устни и замря в тази целувка, без да дава други признаци на живот освен разтърсващото я от време на време ридание. Тя плачеше мълчаливо в мрака и сълзите й се лееха обилно като нощен дъжд. Бедната майка изливаше на потоци върху жадуваната нежна ръка черния дълбок кладенец от сълзи, в който капка по капка се бе сцеждала петнадесетгодишната й скръб.
Изведнъж тя се изправи, отстрани дългите сиви коси от челото си и без да каже нито дума, почна да разклаща с две ръце решетката на килията си, разярена като лъвица. Железните пречки не се поддадоха. Тогава тя, взе от ъгъла на килията си голямото паве, което й служеше за възглавница, и замахна по решетката с такава сила, че една от железните пречки се счупи, пръскайки хиляди искри. Втори удар разчупя напълно старите кръстосани железа, които преграждаха прозорчето. Тогава отшелницата дочупи и преви с ръце ръждясалите краища на пречките. В някои моменти женските ръце придобиват нечовешка сила.
Като разчисти по такъв начин пътя — нещо, което и отне не повече от минута, — тя сграбчи дъщеря си през кръста и я въвлече в килията си.
— Ела! Ще те спася от гибел! — шепнеше тя.
Когато дъщеря й беше вече в килията, тя я сложи леко на земята, после пак я взе на ръце, като че ли това беше все още нейната невръстна Анес. Майката я носеше назад-напред из килията, опиянена, обезумяла, ликуваща. Тя пееше, целуваше дъщеря си, говореше й, избухваше в смях и плачеше от радост, не на себе си от щастие.
— Дъще моя! Дъще моя! — шепнеше тя. — Намерих дъщеря си! Ето я. Всеблагият бог ми я върна. Ей, вие! Елате всички насам! Няма ли кой да види, че дъщеря ми е при мене? Исусе Христе, колко е хубава! Значи циганките не я били изяли? Кой беше пръснал този слух? Момиченцето ми, момиченцето ми! Целуни ме! Ах, тия добри циганки. Обичам ги. Да, ти си. Затова сърцето ми подскачаше всеки път, когато те видех. А аз си въобразявах, че това е от ненавист. Прости ми, Анес, прости! Ти навярно си ме смятала за много лоша, нали? Обичам те! Имаш ли още малкия белег на врата си? Дай да видя. Още си стои. О, колко си хубава! Аз съм ти дала тия големи очи, госпожице! Целуни ме. Ах, колко те обичам. Все ми е едно сега, че и другите майки имат деца, пет пари не давам за тях сега! Нека дойдат. Ето го и моето дете. Ето шията на дъщеря ми, очите й, косите й, ръката й. Нека намерят нещо по-хубаво! О, няма да й липсват обожатели, уверявам ви! Петнадесет години плаках. Цялата ми хубост се стопи, но сега се възвръща чрез дъщеря ми. Целуни ме!
Тя й шепнеше хиляди други безсмислени, но чаровни думи, защото ги казваше с неизразим тон. Разгръщаше дрехите на девойката и я караше да се черви от свян, галеше копринената й коса, целуваше крака й, коляното, челото, очите, възхищаваше се от всичко. Девойката се бе отпуснала безволно в ръцете й и повтаряше само сегиз-тогиз съвсем тихо и безкрайно нежно:
— Мамо!
— Разбиращ ли, мъничка моя — продължаваше отшелницата, прекъсвайки думите си с целувки, — колко много ще те обичам! Ще се махнем оттук. Ще бъдем толкова щастливи. Аз имам наследство в Реймс, родния ни град. Спомняш ли си Реймс? А, не. Не е възможно да си спомняш, ти беше съвсем мъничка. Да знаеш само колко беше сладка на четири месеца! Чак от Еперне, което е на седем левги, идваха да се любуват на крачката ти! Ще си имаме ниви, дом. Ще спим в едно легло. Боже мой, боже мой! Кой би могъл да повярва! Намерих дъщеричката си!
— О, майко! — каза най-сетне девойката, когато се опомни от вълнението си. — Циганката ми бе разказала. Една добра циганка от нашите, която умря миналата година. Грижеше се за мене като бавачка. Тя ми окачи тази муска на врата. Винаги ми повтаряше: „Пази добре това съкровище, моето момиче. То е единственото ти богатство. То ще ти помогне да намериш майка си. Не забравяй, че носиш майка си на шията си!“ Тази циганка ми предсказа срещата ни.
Кълчищната притисна отново дъщеря си в обятията си.
— Дай да те целуна! Колко сладко го казваш! Когато се приберем в родния ни край, ще обуем в тези обувчици статуята на младенеца Исус. Това е наше задължение пред пресветата Дева. Божичко, колко е приятен гласът ти! Когато преди малко ми говореше, сякаш слушах музика. Ах, милостиви боже! Намерих си детенцето! Може ли да повярва човек? Щом не умрях от радост, значи от нищо не се умира!