Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
После тя почна да пляска с ръце и да вика, заливайки се в смях:
— Ах, колко щастливи ще бъдем!
В този момент в килията отекна звън от оръжия и конски галоп, който сякаш идеше от Пон Нотър Дам и се приближаваше по крайбрежната улица. Египтянката се хвърли в обятията на Кълчищната, обзета от смъртна тревога.
— Спаси ме! Спаси ме, майко! Те идват!
Отшелницата пребледня.
— О, небе! Какво говориш! Съвсем забравих! Преследват те! Какво си сторила?
— Не зная — отвърна нещастното дете, — но съм осъдена на смърт.
— На смърт! — повтори Гюдюл, олюлявайки се като поразена от мълния. — На смърт! — повтори тя по-бавно и втренчи поглед в дъщеря си.
— Да, майко — поде тревожно девойката. — Искат да ме убият, идват да ме заловят. Тази бесилка е за мене. Спаси ме! Спаси ме! Те идват! Спаси ме!
Отшелницата остана за миг като вкаменена, после поклати недоверчиво глава и изведнъж се разсмя, но с предишния си безумен смях.
— Хо, хо! О, не, ти бълнуваш! И таз добра! Да те загубя? Затова ли страдах петнадесет години! За да я намеря само за една минута и пак да ми я вземат? И то сега, когато тя е тъй хубава, голяма, когато ми говори, когато ме обича, да я изядат пред майчините очи! О, не! Само това няма да го бъде! Добрият господ няма да позволи подобно нещо!
В този миг конският тропот сякаш спря и в далечината се чу глас:
— Насам, месир Тристан! Свещеникът каза, че ще я намерим в Плъховата дупка.
Копитата отново зачаткаха. Отшелницата се изправи с отчаян вопъл:
— Бягай! Бягай, мое дете! Сега си спомням всичко. Ти си праза. Искат смъртта ти. Ужас. Проклятие! Бягай.
Тя подаде глава през прозорчето, но бързо се отдръпна.
— Стой! — пошепна рязко и мрачно, стискайки конвулсивно ръката на примрялата от страх девойка. — Стой! Не дишай! Пълно е с войници. Не можеш да излезеш, много е светло.
Сухите й очи горяха. Тя остана за миг мълчалива. После се заразхожда с големи крачки из килията, като от време на време се спираше, скубеше с шепи сивите си коси и ги ръфаше със зъби.
Изведнъж тя каза:
— Те се приближават. Ще поговоря с тях. Скрий се в оня ъгъл. Няма да те забележат. Ще им кажа, че си избягала, че съм те изпуснала.
Тя отнесе дъщеря си — през цялото това време я беше държала на ръце — в най-отдалечения ъгъл на килията, който не се виждаше отвън. Накара я да клекне там, нагласи я грижливо, така че и краката, и ръцете й да бъдат в сянка, разпусна косите й и ги пръсна върху бялата й рокля, за да я прикрие, сложи пред нея стомната и павето — единствената си покъщнина, — въобразявайки си, че могат да я закрият. Когато свърши с тези приготовления, тя се успокои малко, падна на колене и почна да се моли. Току-що се бе съмнало, но Плъховата дупка тънеше още в мрак.
В този момент съвсем близо до килията се чу пъкленият глас на свещеника.
— Насам, капитан Феб дьо Шатопер!
При това име, произнесено от омразния й глас, Есмералда, сгушена з своя ъгъл, трепна.
— Не мърдай! — прошепна й Гюдюл.
В същата секунда пред килията се разнесе шум от хора, оръжие и тропот на коне. Майката скочи и застана пред прозорчето, за да го затули с тялото си. Тя видя множество въоръжени мъже, пеш и на коне, строени на Гревския площад. Началникът им скочи от коня и се приближи до нея.
— Ей, старухо — каза той със свирепо изражение, — търсим една магьосница, за да я обесим. Казаха ни, че била при тебе.
Злочестата майка придаде на лицето си възможното най-равнодушно изражение и отвърна:
— Не разбирам какво искате да кажете.
Другият поде:
— Дявол да го вземе! Какво дрънкаше онзи завеян архидякон? Къде се дяна той?
— Той изчезна, монсеньор! — отвърна един войник.
— Слушай, бабушкеро — продължи началникът. — Недей да ме лъжеш. Били ти дали да пазиш една магьосница. Какво направи с нея?
Отшелницата се побоя да отрече всичко, за да не събуди подозрения, и отвърна с престорено искрен и начумерен вид:
— Ако говорите за едно високо момиче, което ми тикнаха в ръцете преди малко, ще ви кажа, че то ме ухапа и аз го пуснах. Това е то. Не ме безпокойте повече.
Началникът се намръщи озадачен.
— Не се опитвай да ме лъжеш, старо плашило — подзе той. — Аз се наричам Тристан Отшелника и съм приближен на краля. Разбра ли? Тристан Отшелника! — Той огледа Гревския площад. — Точно тук това име е добре познато!
— Може да сте и Сатана Отшелника — отвърна Гюдюл, у която проблесна искрица надежда, — но нямам какво друго да ви кажа и не ме е страх от вас.