Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Нещастницата скри лице в ръце, а непознатият загреба яростно към брега. В това време нашият философ потъна в размисъл. Той държеше козичката в ръце и се отдръпваше лекичко от циганката, която се притискаше все повече към него като към единствено и последно прибежище.
У Гренгоар явно бушуваше жестока душевна борба. Той мислеше, че според „съществуващото законодателство“ и козичката ще бъде обесена, ако бъде уловена. Колко жалко би било! Бедничката Джали! Мислеше също, че двете осъдени, вкопчени в него, му идваха малко множко и че неговият спътник сигурно би се нагърбил с циганката с най-голямо удоволствие. В душата му се водеше страшна борба и подобно на Юпитер в „Илиадата“ Гренгоар измерваше едно след друго чувствата си към циганката и към козичката. Той гледаше ту едната, ту другата р овлажнели от сълзи очи, мърморейки през зъби:
— Не мога обаче да спася и двете!
Рязко разтърсване ги предупреди, че лодката е достигнала брега. Зловещата врява в Сите още не беше заглъхнала. Непознатият стана, приближи се до египтянката и пожела да я хване за ръка, за да й помогне да слезе. Тя го отблъсна и увисна на ръката на Гренгоар, който, зает с козичката, едва не я бутна. Тогава тя скочи сама от лодката. Беше така развълнувана, че не си даваше сметка какво прави и къде отива, остана за миг така, зашеметена, гледайки течащата вода. Когато се опомни, видя, че е сама на пристанището с непознатия. Изглежда, че Гренгоар се беше възползувал от залисията при, слизането, за да се измъкне с козичката и да потъне в сгушените една до друга къщи на улица „Грьоние сюр Ло“.
Клетата циганка изтръпна, като се видя сама с този човек. Тя се опита да каже нещо, да извика, да призове Гренгоар, но езикът й се беше сякаш схванал в устата и никакъв звук не се отрони от устните й. Изведнъж тя почувствува върху ръката си ръката на непознатия, студена и силна. Зъбите й затракаха, девойката стана по-бледа от лунния лъч, който я огряваше. Мъжът не произнесе нито дума. Той се отправи с бързи стъпки към Гревския площад, държейки я за ръка. В този миг тя почувствува смътно, че силата на съдбата е непобедима. Обхвана я слабост, престана да се съпротивява и затича след него, защото той крачеше бързо. Кеят на това място се изкачваше нагоре, обаче тя имаше чувството, че се спуска по наклонена плоскост.
Огледа се на всички страни. Нито един минувач. Кеят беше съвършено безлюден. Крясъци и трополене на крака долитаха откъм бурното, обагрено в пурпур Сите, от което я делеше само единият ръкав на Сена; оттук се чуваше името й, съпроводено от смъртни закани, останалата част на Париж се разстилаше около нея на огромни тъмни петна.
Непознатият продължаваше да я влачи подире си, все така безмълвен и забързан. Тя не си спомняше да е минавала през тия места. Когато прекосяваха улицата под един осветен прозорец, девойката събра сили, напрегна се и извика:
— Помощ!
Живеещият в този дом гражданин отвори прозореца, показа се по нощница с лампа в ръка, погледна тъпо крайбрежната улица, измърмори нещо, което не стигна до нея, и затвори пак капаците. И последният лъч на надеждата угасна.
Човекът в черно не каза нито дума. Държейки здраво ръката й, той само закрачи още по-бързо. Смазана, тя не се противеше вече и покорно подтичваше зад него.
От време на време само събираше сетни сили и задъхана от тичането по неравния паваж, мълвеше с пресеклив глас:
— Кой сте вие? Кой сте вие?
Но той не отговаряше.
Така те стигнаха, вървейки все край реката, до доста обширен площад, слабо осветен от луната. Гревският площад. В средата се открояваше нещо като черен кръст. Бесилката. Девойката я позна и разбра къде се намира.
Мъжът се спря, обърна се към нея и махна качулката си.
— О! — заекна тя вледенена. — Знаех, че е пак той.
Беше свещеникът. Той изглеждаше като своя собствен призрак. Това бе сигурно игра на лунната светлина, под която всички предмети изглеждаха призрачни.
— Слушай — каза архидяконът и тя цяла се разтрепера при звука на този съдбоносен глас, който не бе чувала отдавна. Той продължи да говори задъхано, отривисто и прекъснатите му думи издаваха дълбоко душевно вълнение. — Слушай. Ние дойдохме тук. Искам да говоря с тебе. Това е Гревският площад. Крайната точка на нашия път. Съдбата ни предава един на друг. Аз държа в ръцете си твоя живот, а ти — моята душа. Зад този площад и зад тази нощ започва небитието. Изслушай ме. Ще ти кажа… Но само не споменавай твоя Феб! (Докато й говореше, той не изпускаше ръката й и се движеше насам-натам, като че ли не го свърташе на едно място). Не ми говори за него. Разбираш ли, не знам какво ще сторя, ако произнесеш това име, но навярно ще извърша нещо страшно.