Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Като каза тия думи, лицето му придоби безумно изражение. Той млъкна за миг и продължи, сякаш говорейки сам на себе си с гръмък глас:
— Каин, какво направи с твоя брат? После пак замълча и след малко поде:
— Какво направих ли, господи? Прибрах го, отгледах го, отхраних го, обичах го, обожавах го и го убих. Да, господи, току-що смазаха черепа му пред очите ми върху камъните на твоя храм, и го заради мене, заради тази жена, заради нея…
Погледът му стана див. Гласът му постепенно гаснеше. Той повтори няколко пъти машинално с дълги промеждутъци, като камбана, чиито последни звуци бавно заглъхват:
— Заради нея… Заради нея…
После не можа да изговори нито една разбираема дума, макар че устните му още се движеха. Изведнъж той рухна на земята като покосен и остана така неподвижен, с глава върху коленете.
Помръдването на девойката, която издърпа крака си изпод него, го опомни. Той бавно прокара ръка по хлътналите си бузи и загледа смаяно мокрите си пръсти.
— Как! — прошепна той. — Нима съм плакал?
И внезапно се обърна към циганката с неизказано вълнение:
— Уви! Вие гледахте равнодушно сълзите ми! Дете, знаеш ли, че тези сълзи са лава? Колко вярно било, че човекът, когото мразим, не може да ни трогне с нищо! Ти би се смяла дори ако ме видиш, че умирам! А аз не искам да те видя умираща! Една дума! Една-едничка дума на прошка! Не казвай, че ме обичаш, кажи само че си съгласна, това иде бъде достатъчно. Аз ще те спася. Ако ли не… О, времето лети, заклевам те във всичко свято, не чакай да стана отново от камък като тази бесилка, която също те желае. Помисли, че нашите две съдби са в моите ръце, че не съм на себе си, а това е страшно, че мога да погубя всичко, че под нас зее бездънна бездна, нещастнице, и аз ще падна след тебе, за да те преследвам във вечността! Една блага дума! Едничка дума! Една-единствена!
Тя понечи да му отговори. Той се хвърли на колене пред нея, за да приеме благоговейно думата, която тя щеше да произнесе, трогната най-сетне може би.
— Вие сте убиец! — каза девойката.
Свещеникът я сграбчи гневно в обятията си, разтърсен от отвратителен кикот.
— Добре! Така да бъде! Убиец! — каза той. — Но ти ще бъдеш моя. Ти не пожела да бъда твой роб, тогава ще ти бъда господар. Ти ще ми принадлежиш. Имам скривалище, където ще те завлека. Ти ще дойдеш с мене, ще се принудиш да дойдеш, иначе ще те предам на палача. Или ще бъдеш моя, хубавице, или ще трябва да умреш. Ще принадлежиш на свещеника, на вероотстъпника, на убиеца! И то още тази нощ! Чуваш ли? Хайде! Да се веселим! Хайде! Целуни ме, глупачко! Или моето легло, или гробът!
Очите му святкаха от похот и гняв. Сладострастните му устни се впиваха в шията на девойката. Тя се бъхташе в ръцете му, а той я обсипваше с бесни целувки.
— Не ме хапи, чудовище! — викна тя. — О, какъв отвратителен, гнусен калугер! Остави ме! Ще изскубя мръсните ти сиви коси и ще ти ги хвърля на шепи в лицето!
Той се изчерви, пребледня, пусна я и я изгледа мрачно. Тя си въобрази, че е надвила, и продължи:
— Пак ти повтарям, че съм на моя Феб, че обичам Феб, че само Феб е хубав! А ти, свещенико, си стар. Ти си грозен! Махай се!
Той простена диво, като мъченик, когото докосват с нажежено желязо.
— Умри тогава? — простена той и скръцна със зъби. Девойката видя зловещия му поглед и се опита да избяга.
Но той я улови, разтърси я, събори я на земята и се запъти към ъгъла на Роландовата кула, влачейки я по камъните за хубавите ръце.
Когато доближи кулата, той се обърна към нея.
— За последен път те питам, съгласна ли си да бъдеш моя?
Тя отвърна твърдо:
— Не.
Тогава той извика високо:
— Гюдюл! Гюдюл! Ето ти циганката! Отмъсти й!
Девойката усети, че някой я сграбчи за лакътя. Тя се огледа. Една костелива ръка се бе подала от прозорчето в стената и я стискаше като в железни клещи.
— Дръж здраво! — каза свещеникът на отшелницата. — Това е избягалата циганка. Не я изпускай. Аз ще извикам стражата. Ще я видиш увиснала на бесилката.
В отговор на жестоките думи проехтя гърлен смях:
— Ха-ха-ха!
Циганката видя, че свещеникът се отдалечи, тичайки към Пон Нотър Дам. Оттам долиташе тропот на коне.
Девойката позна злата отшелница. Задъхана от ужас, тя се опита да се откопчи. Гърчеше се и се дърпаше, обзета от смъртна тревога и отчаяние, но жената я държеше с нечувана сила. Костеливите мършави пръсти се впиваха болезнено в плътта й, сключени около ръката й. Като че ли се бяха слепнали с нея. Това беше нещо по-лошо от верига, по-лошо от нашийник, по-лошо от желязна халка — одушевени, съзнателни клещи, изникнали от стената.