Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Аз пък ви повтарям, че има — възрази палачът. — Всички видяхме, че сте две.
— Погледни сам — захили се насреща му отшелницата. Пъхни глава през прозорчето!
Палачът погледна ноктите на майката и не посмя.
— Побързай! — извика му Тристан, който бе подредил войниците си в кръг около Плъховата дупка и чакаше, без да слиза от коня си, до бесилката.
Анрие се върна пак при превото много смутен. Той сложи въжето на земята и почна да върти неловко шапката в ръцете си.
— Монсеньор! — попита той. — откъде да вляза?
— През вратата. — Няма врата.
— През прозореца. — Много е тесен.
— Разшири го тогава! — гневно каза Тристан. — Нямаш ли кирки?
От дъното на своята пещера майката, все още нащрек, наблюдаваше. Тя вече на нищо не се надяваше, едва ли дори желаеше вече нещо, но знаеше само едно — че не иска да отнемат дъщеря й.
Анрие Кузен отиде да вземе сандъка с инструментите си под навеса на Дома с колоните. Той издърпа също и двойната стълба и тутакси я опря на бесилката. Пет-шест мъже от отряда грабнаха кирки и лостове и Тристан се отправи заедно с тях към прозорчето.
— Старице! — каза й строго превото. — Предай ни доброволно девойката.
Тя го погледна с неразбиращ поглед.
— Дявол да те вземе! — поде Тристан. — Защо ни пречиш да обесим тази магьосница, както е угодно на краля?
— Защо ли? — засмя се нещастницата със зловещия си смях. — Защото е моя дъщеря!
Тонът, с който тя произнесе тези думи, накара дори Анрие Кузен да настръхне.
— Много ми е неприятно — поде превото. — Но такава е волята на краля.
Отшелницата извика гръмко, заливайки се в зловещ кикот:
— Какво ме интересува твоят крал! Казвам ти, че тя е моя дъщеря!
— Пробийте стената! — заповяда Тристан.
За да се разшири отворът, достатъчно беше да се махне един пласт камъни под прозорчето. Когато майката чу ударите на кирките и лостовете, които пробиваха крепостта й, тя нададе страхотен вопъл и почна да снове с невероятна бързина в килията си. Беше придобила привички на див звяр. Не говореше вече, само очите й пламтяха. Сърцата на войниците замряха.
Изведнъж тя грабна своето паве и го запрати с две ръце срещу работещите. Хвърлено несполучливо, то не удари никого и се отърколи до краката на коня на Тристан. Тя скръцна със зъби.
Макар че слънцето не бе още изгряло, беше съвсем светло и старите полуразрушени комини на Дома с колоните розовееха вече. Часът, когато най-ранобудните прозорци по покривите на големия град се отварят весело. Селяни и зарзаватчии, отиващи към халите, яхнали магаретата си, прекосяваха Гревския площад, спираха се за миг пред групата войници, струпани около Плъховата дупка, поглеждаха ги учудено и отминаваха.
Отшелницата беше седнала до дъщеря си, закривайки я с тялото си, с безизразен поглед, слушайки клетото дете, което лежеше безжизнено и шепнеше една-едничка дума: „Феб! Феб!“ Колкото повече напредваше работата на стражите, разбиващи стената, майката се отдръпваше неволно и притискаше все повече девойката към дъното на килията. Изведнъж отшелницата видя (защото тя наблюдаваше внимателно и не сваляше поглед от прозорчето), че големият камък се заклати. Чу гласа на Тристан, който насърчаваше работещите. Тогава излезе от обзелото я за няколко мига вцепенение. Започна да вика и гласът й ту пронизваше ухото като трион ту пресекваше, като че ли всички проклятия на света напираха в устата й, за да излязат наведнъж:
— О, о, какъв ужас! Вие сте престъпници! Нима наистина ще обесите дъщеря ми? Нали ви казвам, че е моя дъщеря? О, мерзавци! О, долни палачи! Жалки, гнусни убийци! Помощ! Помощ! Пожар! Но как така ще ми вземете моето дете! Има ли наистина бог?
Тя се обърна към Тристан с разпенена уста и блуждаещ поглед, застанала на четири крака като пантера и цяла настръхнала:
— Приближи се да вземеш дъщеря ми! Не разбираш ли, една жена ти казва, че това е нейна дъщеря! Знаеш ли какво значи собствено дете? Ей, ягуар, не си ли спал никога с твоята женска? Не си ли имал никога малки? А ако имаш малки и те вият, нищо ли не трепва в душата ти?
— Свалете камъка, той вече едва се държи — каза Тристан.
Лостовете повдигнаха тежкия камък. Той беше последното укрепление на майката. Тя се хвърли върху него, пожела да го задържи, издраска камъка с нокти, но масивният блок, повдигнат от шест души, се изплъзна от ръцете й и се свлече бавно на земята по железните лостове.
Когато видя, че отворът е готов, майката падна напреко пред прореза, задръствайки входа с тялото си, кършейки ръце, блъскайки глава в плочите на пода и викайки с пресипнал от изтощение глас, който едва се чуваше:
— Помощ! Пожар! Пожар!