Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Изричайки тия думи, той се спря като тяло, възвърнало центъра на тежестта си. Но в думите му пак личеше вълнение и гласът му ставаше все по-глух.
— Не извръщай глава. Слушай. Работата е сериозна. Ето какво се случи най-напред. Това не е шега, кълна ти се. Какво казвах? Припомни ми! Ах, да! Има постановление на кралския съд да бъдеш екзекутирана. Измъкнах те от ръцете им, но те ни преследват. Погледни!
Той простря ръка към Сите. Там действително като че ли още претърсваха квартала край катедралата. Кулата над дома на заместник-върховния съдия точно срещу Гревския площад бе изпълнена с шум и светлика. Виждаха се войниците, които тичаха по отсрещния бряг с факли в ръце и викаха:
— Циганката! Къде е циганката? На смърт! На смърт!
— Виждаш, че те преследват и че не те лъжа. А аз те обичам. Не отваряй уста. По-добре не ми говори, ако ще ми кажеш, че ме мразиш. Не искам да слушам повече това. Спасих те. Остави ме да ти кажа. Мога да те спася напълно. Всичко съм приготвил. Само ако пожелаеш. Ако пожелаеш, ще успея.
’Гой прекъсна рязко думите си:
— Не, не това трябва да ти кажа.
Затича се, без да пуска ръката й, като по този начин принуждаваше и нея да тича, право към бесилката и й я посочи с пръст, казвайки хладно:
— Избирай между нея и мене!
Тя се отскубна от ръцете му и се строполи в подножието на бесилката, прегръщайки тази смъртоносна опора. После извърна леко прелестната си главица и погледна през рамо свещеника. В този миг тя напомняше божията майка в подножието на кръста. Свещеникът бе застинал неподвижно с вдигната към бесилката ръка, подобен на статуя.
Най-сетне циганката промълви:
— Аз се ужасявам по-малко от нея, отколкото от вас. Тогава той отпусна бавно ръка и погледна съкрушен каменната настилка на площада.
— Ако тези камъни можеха да говорят — прошепна той, — те навярно биха казали: „Колко злочест човек!“
После отново заговори. Коленичила пред бесилката и скрита под дългите си разпуснати коси, девойката го остави да говори, без да го прекъсва. Гласът му звучеше сега скръбно и нежно, като противоречеше мъчително на суровата надменност на изражението му.
— Обичам ви! О, това е самата истина. Нима не виждате нито една искра от огъня, който изгаря сърцето ми? Уви, девойко, ден и нощ, да, ден и нощ аз горя. Не заслужавам ли малко милост? Ден и нощ пламти любовта ми, повярвайте, това е същинско изтезание. О, аз страдам жестоко, клето мое дете! Заслужавам съчувствие, уверявам ви. Виждате, че ви говоря кротко. Какво не бих дал да не се боите вече от мене. Виновен ли е един мъж, когато е влюбен в една жена? О, боже мой! Нима никога няма да ми простите? Вечно ли ще ме мразите? Нима всичко е свършено? Това именно ме прави зъл, разбирате ли, и противен на мене самия. Вие дори не ме поглеждате! Вие мислите може би за нещо друго, докато аз ви говоря тръпнещ и изправен пред вас на прага на вечността, която чака и двама ни. Не ми говорете главно за офицера! О, аз ще падна в краката ви! О, аз ще целувам не нозете ви — вие няма да позволите, — но земята под вашите нозе! О, аз мога да ридая като дете, мога да изтръгна от гърдите си не думи, а душата си, сърцето си, за да ви докажа, че ви обичам, но всичко ще бъде напразно! Всичко! А при това във вашата душа има само нежност и милосърдие, вие сияете от благост, вие сте така пленителна, добра, състрадателна и чаровна. Уви! Само към мене ли сте безпощадна? Каква жалка орис!
Той скри лице в ръцете си. Девойката чу хълцанията му. Това й се случваше за първи път. Прав, разтърсван от ридания, гой беше по-окаян и по-умоляващ, отколкото ако бе паднал на колене. Свещеникът рида известно време така.
— Какво да се прави! — продължи той, когато първият пристъп се уталожи. — Не намирам думи. Толкова много мислих върху това, което трябва да ви кажа. А сега треперя и се боя, губя сили и решителната минута. Чувствувам някаква върховна сила над нас и заеквам безпомощно. О, аз ще се хвърля на земята, ако вие не се съжалите над мене и над себе си. Не обричайте на гибел и двама ни! Ако знаехте само колко ви обичам! Ако познавахте сърцето ми! О, какво отречение от всяка добродетел! Какво отчаяно отказване от всичко мое! Учен, аз се гавря с науката! Благородник, аз петня името ек. Свещеник, аз превръщам требника във възглаве на сладострастни мечти, като плюя на своя бог! И всичко това заради тебе, вълшебнице! За да бъда по-достоен за твоя ад! А ти се отвръщаш от прокълнатия! О, нека ти кажа всичко! И нещо повече, нещо по-ужасно, о, много по-ужасно…