Следотърсача

— Искаш да кажеш, че ще упрекнат Мейбъл? Аз също се страхувам от това, приятелю, защото не всички ме гледат с твоите очи или с очите на дъщерята на сержанта. (Джаспър трепна като от внезапна болка, но с нищо повече не издаде чувствата си.) Хората са завистливи и не много добри особено в нашите гарнизони. Често си мисля, Джаспър, че би било по-добре, ако ти бе харесал Мейбъл и ако тя бе харесала тебе. Струва ми се, че с теб тя би била много по-щастлива, отколкото с мен.

— Да не говорим повече за това, Следотърсачо — нетърпеливо го прекъсна Джаспър с глух глас. — Ти ще бъдеш мъж на Мейбъл и няма защо да се поставя друг на твое място дори в мислите и разговорите. А пък аз смятам да последвам съвета на мастър Кап. Ще отида заедно с него на някой кораб и ще видим дали ще излезе от мене човек на солената вода.

— Ти ли, Джаспър Уестърн? Ти искаш да напуснеш езерото, гората, нашата армия и да ги замениш със суетния и празен живот в градовете и селищата и с някаква незначителна разлика във вкуса на водата! Нима у нас няма солници, щом толкова ти е притрябвала сол? И нима човек не трябва да се задоволява с това, с което се задоволяват другите? А пък аз разчитах на тебе, Джаспър. Надявах се, че сега, когато ние с Мейбъл заживеем в своя къщичка, ти също ще си намериш някоя достойна спътница и ще се заселиш някъде наблизо. Открих чудесно място за жилище — на около сто и петдесет мили от форта. Наблизо има удобно заливче и ти би могъл през свободното си време да ни идваш с кутера на гости. Всеки ще ходи на лов из своите владения, на които след време ние — ти с твоята жена и аз с Мейбъл — бихме могли да станем пълни собственици. Ще запазим нашето приятелство дори и разделени, но ако Бог допуска Неговите създания да познаят щастието и на земята, няма да има по-щастливи от нас, четиримата.

— Ти забравяш, приятелю — отговори Джаспър, като хвана ръката на Следотърсача и му се усмихна с измъчена усмивка, — че четвъртият член на нашето малко общество, другарката, за която аз трябва да се грижа, я няма още. И се съмнявам дали изобщо бих могъл да обикна някого повече от теб и Мейбъл.

— Благодаря, момчето ми, благодаря ти от все сърце! Разбира се, ти обичаш Мейбъл, но това е само обикновено приятелско чувство, а аз изпитвам към нея нещо съвсем друго. Знаеш ли, сега не спя нощем така добре, както спи всичко живо в природата и както сам спях преди. През цялата нощ я сънувам. Виждам например тичащи млади лопатари и тъкмо вдигам пушката, за да си набавя дивеч за закуска, тези мили животни изведнъж се обръщат към мен и всяко от тях има лицето на Мейбъл, и всички ми се смеят, сякаш искат да кажат: „Стреляй в нас, ако смееш!“ Друг път чувам звънкия й глас да пее заедно с птиците в гората. А тази нощ ми се присъни, че трябва да премина по Ниагарския водопад, но съм прегърнал здраво Мейбъл и не ми се иска да се разделя с нея. Най-страшните минути в живота си преживях, когато сънувах, омагьосан от дявола или от някой мингос, че губя Мейбъл завинаги по някакъв необясним начин — нито тя ме напуска сама, нито я отвеждат насила…