Следотърсача

— А имал ли си щастието, Следотърсачо, да чуеш от нея, че те обича?

— Не, Джаспър, такива думи не съм чул. Тя ми е казвала, че ние не бива да се женим, че тя дори не може да допусне мисълта да бъдем мъж и жена, че не е достойна за мен, макар че много ме уважава и цени. Сержантът ме уверяваше обаче, че всички стеснителни млади момичета говорят така, че същото му е казвала и нейната майка, далеч преди да се роди Мейбъл, и че важното било само тя да се съгласи за брака, пък останалото щяло да се уреди. Повярвах му и помислих, че всичко е наред.

Джаспър изпитваше най-искрени приятелски чувства към щастливия съперник и му желаеше успех, но бихме постъпили непочтено към читателя, ако скрием, че сърцето му едва не изскочи от гърдите от радост, когато чу признанието на Следотърсача. Не че то породи някаква надежда, не! Той се радваше с ревнивия егоизъм на влюбен, че никой друг не е получил това сладостно признание, за което сам мечтаеше.

— Разкажи ми нещо повече за умението да се разговаря без думи — помоли мрачно Следотърсача с отчаяната решителност на човек, който не разчита вече да чуе нещо радостно за себе си. — Случвало ми се е да разговарям така с Чингачгук и с неговия син Ункасун, преди да го убият. Но не допусках, че това изкуство е познато и на младите момичета, особено на Мейбъл Дънъм.

— Това не е същото, Следотърсачо, и трудно може да се разкаже за него. Това е погледът, усмивката, лекото кимване с глава, това е едва забележимото потръпваш на ръцете или плещите, когато девойката случайно се докосне до теб. А тъй като аз потръпвах дори от дишането на Мейбъл и от лекото шумолене на роклята й, въобразих си кой знае какво и тези празни надежди ме заблудиха. Не съм казвал на Мейбъл нищо ясно и открито, а сега вече е късно и би било безполезно, защото за мен не остана вече никаква надежда.