Свят на смъртта II
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Свят на смъртта II». Краткое содержание книги:
На сутринта пак тръгнаха на поход. Стигнаха до граничните скали и робите спряха, но Джейсън ги подкара да продължат напред. Те му се подчиниха охотно, защото се надяваха скоро да се разрази двубой за владение над новата територия. Надеждите им се оправдаха, когато малко по-късно насреща им отдясно се зададе другата редица роби. От тях се отдели една фигура и се втурна напред.
— Мразя те, Ч’ака! — викна Фасимба, само че този път със съвсем неподправена омраза в гласа. — Ще те убия, задето си влязъл на моя земя!
— Много бързаш — викна му в отговор Джейсън. — А, да, мразя те, Фасимба, прощавай, че забравих протокола. Не ми трябва твоята земя и старият договор или каквото е там, още важи. Само искам да си поговорим.
Фасимба спря, все още изпълнен с подозрение и готов да замахне с каменния си чук.
— Имаш нов глас, Ч’ака — отбеляза той.
— Защото съм нов Ч’ака. Старият Ч’ака сега тори маргаритките. Искам да си взема един роб от теб и после си тръгваме.
— Ч’ака го биваше за боец. Значи и ти добре се биеш. — Той сърдито размаха чука. — Но не колкото мене.
— Ти си върхът, Фасимба. Девет от десет роби искат теб за господар. Нека се разберем сега и да си водя хората. — Той се вгледа в редицата приближаващи роби, като се опитваше да разпознае Мика. — Искам си обратно роба с дупката на главата. Вместо него ще ти дам двама, които си избереш. Какво ще кажеш?
— Бива си я сделката. Вземи най-добрия от моите, а аз ще взема двама от твоите. Само че оня с дупката го няма вече. Взех си белята с него. Все дърдореше. Кракът ме заболя да го ритам. Добре че се отървах.
— Уби ли го?
— Аз не хабя робите. Изтъргувах го с д’зертано срещу стрели. Искаш ли стрели?
— Този път не, Фасимба. Но благодаря за сведението. — Бръкна в коша и извади отвътре едно крено. — Ето, вземи да хапнеш.
— Откъде си намерил отровно крено? — попита Фасимба с неприкрит интерес. — Откога търся…
— Не е отровно, става за ядене, доколкото изобщо тези боклуци може да се ядат.
— Ама че си смешен, Ч’ака — изкикоти се Фасимба. — Давам ти една стрела за отровното крено.
— Печелиш — отвърна Джейсън и пусна креното на земята помежду им. — Но пак ти казвам, че на креното нищо му няма.
— И аз така ще кажа, ако искам да го дам на някого. Хубава работа ще ми свърши. — Той метна една стрела настрани в пясъка, грабна плода и се отдалечи.
Когато Джейсън вдигна стрелата, видя, че е почти изядена от ръжда в средата, а пукнатината е умело замаскирана с глина.
— Чудесна е! — извика той след отдалечаващия се робовладелец. — Почакай само, докато приятелят ти изяде креното.
Върнаха се обратно към скалната маса, а подозрителният Фасимба ги проследи крадешком, додето не се увери, че прекосяват границата и се връщат в своята територия.
После поеха дългия си поход към пустинята във вътрешността. Тъй като по пътя търсеха крено, нужни им бяха три дни да стигнат до целта си. Джейсън подкара редицата в нужната посока, но когато морето се скри зад гърба им, вече почти изгуби представа накъде отиват. Не сподели обаче колебанията си с робите и те уверено продължиха напред по маршрута, който очевидно им бе добре познат. По пътя събраха и изядоха значително количество крено, откриха два извора, от които напълниха меховете си с вода, и забелязаха някакво животно, сгушено край една дупка, но Джейсън, за тяхно огромно, макар и безмълвно разочарование, не успя да го улучи с арбалета. На третия ден сутринта той забеляза на хоризонта линията, отвъд която започваше пустинята, и още преди пладне стигнаха до вълнисто море от сиво-синкав пясък.
Краят на онова, за което бе свикнал да мисли като за пустиня, го стъписа. Под краката им все още имаше чакъл и пясък, тук-там растяха хилави храсти и трева, както и животворното крено. Тази зона бе обитавана от животни и хора и колкото и безмилостни да бяха условията, животът не бе невъзможен. В пустошта, ширнала се напред, не се забелязваха никакви признаци на живот, нито изглеждаше възможно да има такъв и все пак без съмнение тъкмо там бе местонахождението на д’зертано. Това означаваше, че колкото и безкрайно да изглежда пространството пред тях — а Иджале вярваше, че в действителност е точно така, — отвъд имаше плодородни земи. А също и планини, ако мержелеещите се сиви върхове по хоризонта не бяха просто облаци.