Свят на смъртта II
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Свят на смъртта II». Краткое содержание книги:
— Не съм оттук. Първо бях при Бул’ваджо, после при Фасимба, а сега съм собственост на Ч’ака.
— Кой е Бул’ваджо? Някой като нашия господар Ч’ака ли?
Тя кимна, без да престава да дъвче.
— А тия д’зертано, от които Фасимба измъква стрели, те какви са?
— Ти май не си много наясно — рече тя, като довърши месото и облиза мазните си пръсти.
— Достатъчно съм наясно, за да измъкна месо, когато ти нямаш никакво. Тъй че не ми се отплащай с подигравка. Кои са тия д’зертано?
— Всички знаят кои са — сви рамене тя в недоумение и затърси меко място в пясъка, където да седне. — Живеят в пустинята. Разкарват се в каро. Миришат на лошо. Имат много хубави неща. Един от тях ми даде истинско съкровище. Нали няма да ми го вземеш, ако ти го покажа?
— Няма да го пипна. Само искам да погледна какво умеят да изработват. Ето ти още месо. Покажи ми сега твоето съкровище.
Иджале взе да рови в някакъв невидим джоб сред гънките на кожата и измъкна нещо в стиснатия си юмрук. Протегна гордо ръка напред и разтвори дланта си. На оскъдната светлина Джейсън различи стъклено червено мънисто.
— Нали е много хубаво? — попита тя.
— Да, хубаво е — съгласи се Джейсън и за миг го бодна искрено съчувствие, додето гледаше малката дрънкулка. Прадедите на момичето бяха пристигнали на тази планета с космически кораби и огромни научни познания. Откъснати от цивилизацията, потомците им бяха деградирали до това си състояние: почти лишени от разум роби, способни да ценят най-много от всичко някакво си безполезно стъкълце.
— Ами хайде — рече Иджале и легна по гръб в пясъка. Разтвори част от кожите и понечи да запретне другите към кръста си.
— Спокойно — каза й Джейсън. — Месото беше подарък, не е нужно да плащаш за него.
— Не ме ли искаш? — попита тя изненадано и отново покри голите си крака. — Значи не ме харесваш? Грозна съм, така ли?
— Прекрасна си — излъга Джейсън. — Да речем, че аз съм твърде уморен.
Дали девойката бе грозна или прекрасна? Не беше ясно. Немитата й разчорлена коса почти изцяло скриваше лицето й, а онова, което се виждаше от него, бе покрито с дебел слой мръсотия. Устните й бяха разранени, а на едната й буза имаше червена драскотина.
— Нека да остана с теб тази нощ, нищо че си твърде стар и не ме искаш. Мзил’кази постоянно ме иска, но той ми причинява болка. Ето го там.
Мъжът, когото тя посочи, ги наблюдаваше от безопасно разстояние и още повече се отдалечи, когато Джейсън вдигна поглед към него.
— Не се бой от Мзил — успокои я Джейсън. — С него си уредихме отношенията още първия ден, когато пристигнах. Сигурно си забелязала цицината на главата му.
Той се пресегна за камък и мъжът, който ги наблюдаваше отдалеч, бързо побегна.
— Ти ми харесваш. Пак ще ти покажа моето най-хубаво нещо.
— И аз те харесвам, но недей ми го показва сега. Ще се разглезя от толкова много хубави неща наведнъж. Лека нощ.
5.
На следващия ден Иджале не се отдели от Джейсън — подреди се до него, когато поеха на обичайния утринен поход за събиране на крено. Джейсън се възползваше от всяка възможност да я разпитва и към обед бе успял да изтръгне малкото, което тя знаеше за живота отвъд тази гола крайбрежна равнина. Океанът бе загадка, изхвърляше животни за ядене, риба, а от време на време и човешки трупове. Понякога в далечината се виждаха и кораби, но за тях не се знаеше нищо. От другата страна територията им граничеше с пустиня, още по-негостоприемна и от тази, в която влачеха жалкото си съществуване — необятни голи пясъци, населени единствено от д’зертано с техните загадъчни каро. Тия последните, изглежда, бяха животни или пък някакви механични транспортни средства; според смътното описание на Иджале можеха да са и двете. Океан, брегова ивица и пустиня — това съставляваше целия им свят и тя не можеше да си представи, че отвъд съществува нещо друго.
Но Джейсън знаеше, че не е така — арбалетът бе достатъчно доказателство и той бе твърдо решен да открие откъде се е взел. За тази цел трябваше да се освободи от робството, щом настъпеше подходящ момент. Бе се приучил пъргаво да избягва тежкия ботуш на Ч’ака; работата не беше тежка и храна имаше достатъчно. В положението си на роб не бе обременен с никакви отговорности — трябваше само да изпълнява заповедите на господаря — и това му даваше възможност да опознае донякъде планетата, тъй че щом си тръгнеше оттук, нямаше да е съвсем неподготвен.