Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Скромна? Без украшения и финтифлюшки? Ех, Мозаик, Мозаик. Никога ли няма да се научиш?
На входа безмълвно го посрещна тромав и шкембест дангалак със счупен нос и малки свински очички. Той огледа Гералт от главата до петите и обратно. След това отстъпи настрани и му даде знак, че може да влезе.
В антрето го чакаше момиче с пригладени, дори зализани коси. Без да каже нито дума, тя го покани вътре с един-единствен жест.
Гералт влезе в обрасло с цветя вътрешно дворче с ромолящ фонтан. В средата на фонтана имаше мраморна статуетка, изобразяваща гола танцуваща девойка, даже по-скоро момиче, като се имаха предвид недоразвитите полови признаци. Освен с това, че беше излязла изпод длетото на майстор, статуетката привличаше вниманието и с още една подробност: с цокъла я свързваше само една точка — палецът на крака. Подобна конструкция, прецени вещерът, в никакъв случай не би могла да се направи устойчива без помощта на магия.
— Гералт от Ривия. Здравей. Заповядай.
Магьосницата Лита Нейд имаше твърде изсечени черти на лицето, за да бъде считана за красива според класическия идеал. Ружът с прасковен цвят, който покриваше скулите ѝ, смекчаваше тази острота, но не я скриваше напълно. Подчертаните с коралово червило устни имаха идеална форма. Дори твърде идеална. Но работата не беше в това.
Лита Нейд беше червенокоса. Класически и естествено червенокоса. Богатата на оттенъци, светла червенина на косата ѝ събуждаше асоциации с лятна лисича козина. Гералт беше напълно убеден, че ако хванат една рижава лисица и я сложат до Лита, цветът и на двете щеше да е еднакъв и щеше да е невъзможно да се различат. А когато магьосницата движеше главата си, в червенината се долавяха по-светли, жълтеникави нюанси, точно както в лисичата козина. По принцип подобна рижава коса вървеше в комплект с лунички и по принцип луничките ги имаше в изобилие. Но Лита нямаше никакви.
Гералт изпита безпокойство, отдавна забравено и заспало усещане, което внезапно се пробуди някъде в дълбините на душата му. Странното и трудно обяснимо влечение към червенокосите жени беше в природата му и вече няколко пъти този цвят на косите го беше тласкал към вършенето на глупости. Затова би трябвало да се пази и вещерът твърдо реши да постъпи точно така. Всъщност тази задача изобщо не представляваше трудност за него. Минала бе цяла година, откакто вършенето на подобни глупости беше спряло да го изкушава.
Възбуждащият червен цвят на косата не беше единствената привлекателна черта на магьосницата. Снежнобялата рокля беше скромна, без абсолютно никакви украшения, и това имаше определен ефект, който несъмнено беше търсен. Простотата ѝ не раздвояваше вниманието на гледащия, съсредоточаваше го върху привлекателната фигура. И върху дълбокото деколте. Казано накратко, Лита Нейд спокойно би могла да позира за гравюрата, с която започваше главата „За похотта нечиста“ в „Добрата книга“ на пророка Лобода.
А още по-кратко казано, Лита Нейд беше жена, с която само пълен идиот би се хванал за повече от две денонощия. Интересен беше фактът, че точно след такива жени по принцип тичаха тълпи от мъже, готови за продължителни връзки.
Тя ухаеше на фрезия и кайсия.
Гералт се поклони, след което се престори, че статуетката във фонтана го интересува повече, отколкото фигурата и деколтето на магьосницата.
— Заповядай — повтори Лита, като посочи към масата с малахитов плот и двете плетени кресла.
Изчака го да се настани и самата тя седна, като разкри изящния си глезен и обувчицата от гущерова кожа.
Вещерът се престори, че цялото му внимание е погълнато от гарафите и купата с плодове.
— Вино? Това е „Нурагус“ от Тусент, което според мен е по-интересно от прочутото „Ест Ест“. Има също „Кот дьо Блесюр“, ако предпочиташ червено. Налей ни, Мозаик.
— Благодаря. — Вещерът пое чашата от ръката на зализаната девойка и ѝ се усмихна. — Мозаик. Красиво име.
В очите ѝ проблесна ужас.
Лита Нейд остави своята чаша на масата. С тропване, което трябваше да привлече вниманието му.
— И какво — тръсна тя главата си и рижите кичури — е довело прочутия Гералт от Ривия в моята скромна обител? Умирам от любопитство.
— Ти ми плати гаранцията — отвърна вещерът с преднамерена сухота в гласа. — Значи си поръчителствала за мен. Благодарение на щедростта ти излязох от затвора. В който попаднах също благодарение на теб. Нали? Заради теб ли прекарах цяла седмица в килията?
— Четири дни.
— Четири денонощия. Ще ми се, ако е възможно, да узная причините, които са те подтикнали към това. И двете.