Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Облегнах се, стараейки се да се насладя на пътуването, докато градът профучаваше отвън. В колата миришеше на тютюн и пот. Едно плюшено зарче висеше на шнур от огледалото. Радиото вървеше тихо. Мисля, че звучеше рок.
Шофьорът, който беше скрил косата си под черна шапка, продължаваше да ме поглежда, докато шофираше. След като изминаха няколко минути и погледът му продължи да се показва в огледалото, все пак се изнервих. Защо ме гледаше толкова плашещо?
Дръпнах се малко по-близо до вратата, за да не му е толкова лесно да ме наблюдава. И едва тогава, когато седнах точно зад него, я видях. Косата под шапката.
Не беше сива.
Беше сребриста.
21
Мъжът пред мен беше единият от хората, които влязоха вкъщи, които пребиха дядо, които ме търсеха.
Сега седеше само на няколко сантиметра пред мен.
Уплаших се толкова много, че ми беше трудно да дишам. Трябваше да изляза от колата. Мъжът с шапката сигурно щеше да продължи да кара, докато се увереше, че никой няма да ни види, че ще може да спре и да ме отвлече.
Но какво искаше да направи след това? Да ме убие?
— Размислих — казах предпазливо. — Всъщност мога да сляза тук. Колко ви дължа?
Мъжът не отговори. Не намали скоростта, а тъкмо обратното.
— Не мисля, че ме чухте — казах малко по-силно.
Мъжът се опита да ме намери в огледалото.
— Няма да слезеш тук, Джули — отговори ми.
Той знаеше как се казвам.
Не можех да промълвя и дума. Как можеше да знае? Как можеше да знае, че ще ми трябва такси точно там, точно в този момент? Всеки можеше да се качи. Някой можеше да дойде преди мен. Беше ли просто късмет?
Или той знаеше, че ще дойда?
— К-кой си ти? — попитах аз.
— Кой съм аз, не е важно — отвърна той. — А коя си ти.
— К-какво имаш предвид?
— Скоро ще разбереш. Сега се облегни и се успокой. Имаме още малко път.
Седях и треперех.
— К-къде отиваме? — попитах накрая.
Мъжът не отговори.
— Поне можеш да кажеш къде отиваме. Какво пречи?
Отново настана тишина пред мен. След това той рече:
— Отиваме в Шормаут.
Облегнах се обратно на седалката, както мъжът ми заръча, но умът ми не можеше да се успокои. Шормаут? Какво, по дяволите, щях да правя в Шормаут?
Още малко и щяхме да напуснем града, когато разумът ми започна да функционира отново. Нещо трябваше да направя, и то бързо. Постепенно в главата ми се заформи план.
И тогава се случи отново.
В главата ми изскочиха картини и нямах представа откъде дойдоха. Този път бяха свързани с мъжа пред мен. Виждах го в някакъв офис. Беше коленичил пред един отворен сейф. Влязъл в сейфа наполовина, вадеше пачки с пари и ги набутваше в някаква чанта. Взе и някои от бижутата, които намери. След това се изправи и избяга.
Колата намали скоростта, защото се приближихме до светофар. Имаше кола пред и зад нас.
Добре. Поставих ръката си върху дръжката на вратата.
— Обирът на златарския магазин на „Баджър стрийт“ от миналата зима… — започнах аз.
Опитах се да отворя вратата. Беше заключена!
— Хм?
— Колко пари открадна?
Той се обърна към мен.
— Какви ги дрънкаш?
— Какво стана със собственика? Получи ли мозъчно сътресение, след като го удари?
Мъжът ме погледна с ококорени очи.
— Не знам за какво…
Светофарът се беше сменил от червено на зелено и колата зад нас бибипкаше. Мъжът пак се обърна напред. Използвах възможността да легна по гръб и да се завъртя на деветдесет градуса така, че краката ми да сочат към прозореца. След това хванах дръжката над прозореца и започнах да ритам с всички сили.
— Ей!
Мъжът се завъртя, а аз направих същото упражнение още веднъж, само че този път с още повече сила. Опитвах се да счупя стъклото с тока на обувката, който беше тежък и остър, и сега ми се струваше, че стъклото поддава. Междувременно мъжът се опитваше да откопчае колана си.
— Какви ги вършиш?! — извика той.
Напрегнах и ръцете си, заудрях с всичка сила с крака по стъклото. И сега то се счупи. Стъклените парченца се разпръснаха, някои се забиха в лицето ми, но аз ги изплюх и издухах от себе си. Същевременно видях, че колата пред нас увеличи скоростта, мъжът на предната седалка направи същото, но аз бях вече наполовина вън от колата. „Сега или никога“ — помислих си. Не можех да отида в Шормаут.
Скоростта на колата ме върна обратно на седалката, но не след дълго отново бях на прозореца. Колата се забързваше ли, забързваше, а аз се подавах все повече от прозореца — чак докато можех да се отблъсна с крак.
И тогава го направих.