Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Мериуедър не отговори веднага.
— Казахте, че отивате до дома на Чарлз Фрогъл — продължих. — Случило ли се е нещо?
И тогава ми го съобщи.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Джули, но учителят ти по природни науки е мъртъв.
23
Не можех да дишам. Беше ми трудно да си поема ДЪХ.
Чарлз Фрогъл беше мъртъв.
Мъртъв.
Как беше възможно?
Джон Мериуедър тръгна веднага, така че не можа, или не искаше, да каже нещо повече за това какво се бе случило. Но дали един четирийсетгодишен мъж като Чарлз Фрогъл, който никога не се бе разболявал, щеше просто да умре в собствения си апартамент?
Като се замислех, може би се случваше от време на време с разни хора. Някои припадат и умират, защото едно или друго нещо е дало накъсо в сърцето или мозъка. Но все пак. Не можех да се освободя от подозрението, че Чарлз Фрогъл е бил убит.
А това променяше нещата.
Някъде дълбоко в душата си изпитвах болка, като си го представях — високия слаб мъж, който вече не съществуваше. Който никога повече нямаше да ми помогне с каквото и да било, да ме дари с една от онези усмивки, които бяха предназначени за мен и никой друг. Той бе може би един от малкото, които ме харесваха през годините. Един от приятелите на мама.
Но не плачех. Не знаех защо не можех да заплача точно сега.
Опитах се да прогоня болезнените мисли и се върнах при дядо. Той все още спеше. Според лекарите се беше събудил само за кратко от последния път, когато го видях. Още не знаеха дали ще остане парализиран, но аз нямах време да го чакам да се събуди. Затова реших да изпълня това, което ми заръча.
Щях да се прибера у дома и да търся на тавана.
Забелязах го, докато седях в автобуса. Колкото повече приближавах „Удсвю“, толкова по-силни ставаха желанието и нуждата ми да отворя туристическата раница и да взема кутийката със странната химикалка. Исках да усетя топлината й. Не успях да го направя, когато взех училищните принадлежности и дрехите си, тъй като тогава бях придружена от полицайката, но сега най-накрая имах тази възможност.
Ами ако някой държеше „Удсвю“ под наблюдение?
Ако следяха къщата и видеха, че някой влиза вътре и включва светлината, щеше да се разбере лесно, че съм у дома.
Въпреки това реших да рискувам. Имах твърде много въпроси, въртящи се в главата ми, и не можех да чакам.
Автобусът спря на известно разстояние от „Удсвю“ и това всъщност ме устройваше напълно. Не трябваше да привличам повече внимание от необходимото, затова хванах един заобиколен път през гората, за да вляза в къщата от задната страна. Щеше да ми отнеме десет минути повече, но така бе по-безопасно.
Дори само мисълта, че бях пак в гората, събуди у мен желанието да се върна на мястото, където открих химикалката. Там, където красивата червена светлина ме привлече към себе си. Но това щеше да стане някой друг път.
Промъкнах се към къщата, озъртайки се наоколо. Беше тъмно както вкъщи, така и навън. Нямаше коли на двора, нито някакви следи от човешко присъствие.
В тъмнината не виждах гарваните, но можех да усетя, че те са някъде там. Рудолф също не го виждах, нито го чувах. Може би бе изчезнал за добро. Беше толкова уплашен в деня, когато се върнах от гората.
Ослушвах се за някакви звуци, но чувах само собственото си дишане и сърцето си, което биеше силно и бързо, докато се промъквах в къщата. Постепенно очите ми привикнаха с тъмнината.
Не се замислих толкова много, когато полицайката ме придружи до вкъщи, но изглежда, че всичко, което притежавахме, беше хвърлено на пода. Чашите бяха счупени, списания и вестници лежаха разхвърлени на купчини и където и да отидех, стъпвах върху нещо по-чупено.
Дядо щеше да умре на място, ако видеше всичко това. Устоях на порива да започна веднага да оправям. Дори картините от стените бяха съборени. Вдигнах една картина на стара дама, която седеше в люлеещ се стол, с две малки деца в скута си. Преди висеше във всекидневната. Сега беше захвърлена заедно с купчина други картини при стълбището.
Прескочих безредицата и се изкачих по стъпалата до втория етаж. Видях, че са тършували и в стаята на дядо.
Търси на тавана.
Отидох до вратата в коридора, която водеше към тавана. Отворих я и погледнах нагоре към стъпалата. Преди да тръгна, поех дълбоко въздух.
На тавана беше тъмно. Намерих ключа за осветлението. Опитах се да направя някаква преценка. Беше невъзможно да се каже дали мъжете са идвали и тук горе. На пода имаше толкова неща, че не знаех къде да стъпвам и откъде да започна да търся. Куфари, дрехи, кутии в различни размери, големи черни чували за боклук, якета, костюми, стара чанта за голф, матрак, килим, каса с прашни шишета за вино. Тук дядо беше намерил място дори за части от едно старо колело.