Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Тогава очите му се отвориха бавно.
— Джули — продума той тихо.
Усмихнах му се и седнах малко по-напред на стола. Взех ръката му, въпреки че ми беше доста странно.
— Здравей, дядо — отвърнах.
Наклони главата си, за да ме вижда по-добре. Дори това малко движение беше достатъчно, за да направи гримаса от болка.
— Татко — измърмори той, все още със затворени очи. Погледнах монитора до него. Пулсът му се ускоряваше.
— К-ключ.
Ключ?
— Какво искаш да кажеш? — попитах го.
— Таванът — изфъфли той, този път с малко по-силен глас. Наведох се още по-напред.
— Какво за тавана, дядо?
— Търси на…
— Какво каза? Какво да търся?
— Ключ…
Машината до него започна да пищи все по-бързо, но аз не можех да се контролирам.
— Какво трябва да търся на тавана? Кажи, дядо!
— Търси на тавана — прошепна той.
— Казваш да търся на тавана? Какво искаш да търся на тавана, дядо?
— Търси… на тавана — повтори той.
Тъкмо щях да повторя въпроса още веднъж, когато дядо се отпусна в леглото. Беше заспал. Или припаднал, не бях сигурна. Но силата, с която държеше ръката ми, беше изчезнала.
Не успях да обмисля по-добре случилото се. Вратата се отвори и една глава надникна вътре. И веднага разбрах, че полицията е дошла.
19
Никога преди не бях говорила с полицаи, но все си ги представях, че са строги, корави и мнителни, винаги облечени в униформа.
Полицай Джон Мериуедър носеше протрити дънки и тясна тениска със снимка на Бийтълс. Имаше тъмнокафява коса, подстригана късо. Може би приближаваше трийсетте, но това беше само мое предположение. Никога не съм била добра в отгатването на подобни неща.
— Как си? — попита той, когато приключих да пия чашата вода, която ми бе подал.
— Горе-долу — отговорих предпазливо.
Истината беше, че се чувствах направо фантастично, като изключим, разбира се, всички мисли около това, което се случи с дядо, и че някой ме преследваше. Но че го бях влачила от втория етаж до колата, изглежда, не беше отслабило силите ми. Бях съвсем бодра.
— Това е добре. Няма да те задържаме дълго, защото вероятно искаш да се върнеш при дядо си възможно най-скоро. Но можеш да започнеш да разказваш какво се случи. Опитай се да помислиш добре какво точно си видяла и чула. И най-малкият детайл е важен.
Поех си въздух и започнах да разказвам. Дойдоха, счупиха предмети, пребиха дядо, заминаха си. Мериуедър ме наблюдаваше през цялото време, кимаше и хъмкаше на равни интервали, окуражаваше ме да продължа. Когато вече нямаше какво повече да добавя, ме попита:
— Знаеш ли какво са търсели?
Преглътнах и го погледнах.
— Не.
Той задържа погледа си върху мен няколко секунди.
— Забеляза ли как изглеждаха?
— Не.
След това размислих.
— Между другото — казах. — Единият имаше конска опашка. И косата му изглеждаше сребриста.
— Сребриста ли? Сигурна ли си, че не е била просто сива?
— Да. Или не, не знам.
Мериуедър записа нещо на листа пред себе си.
— Говорих с лекарката, преди да дойдем тук, и тя каза, че не желаеш да живееш в приемно семейство. Заедно със социалните служби стигнахме до решението да пренощуваш в болницата тази нощ. Утре и през следващите няколко вечери можеш да живееш в хотел долу, в центъра, където ще ти запазим стая. Надявам се, че това те устройва.
Поех дълбоко въздух.
— Благодаря — отговорих аз малко по-високо, отколкото очаквах.
— Ще се отбия при теб утре и ще говорим повече тогава. Междувременно ще се опитаме да разберем какво точно се е случило. Знам, че е трудно, но се опитай да не се безпокоиш.
Кимнах в съгласие.
Мериуедър стисна ръката ми още веднъж, преди да тръгне, а аз му се усмихнах. Има нежни очи, помислих си. И ме накара да се чувствам малко повече в безопасност.
Точно сега имах нужда от това.
Когато влязох при дядо, той все още спеше. Седнах отново и се замислих за това, което ми каза, преди да заспи. „Търси на тавана“. „Татко“. „Ключ“. Дали сънуваше? За собствения си баща ли говореше? Или може би за моя?
След това една мисъл премина през мен и почти ме остави без дъх.
Мъжете, които дойдоха вкъщи — те търсеха мен. И може би бяха разбрали, че дядо ще има нужда от лечение след побоя, който му нанесоха. А в тази част на Холоуей имаше само едно спешно отделение. Освен това нямаше много други като дядо, които караха форд кортина от 70-те. Щяха да ни открият лесно, ако не ни бяха намерили вече!