Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Отблъснах се от колата.
Ударих се в асфалта първо с ръце, а след това се въртях ли, въртях, чак докато не заприличах на изхвърлен вързоп покрай пътя. Отнякъде чувах клаксоните на коли, свистенето на гуми, докато пясък и пепел се изсипваха върху мен, но колата, в която се возех, продължи нататък.
Лежах, без да помръдвам.
„Поне още съм жива“ — помислих си, докато звуците около мен се превърнаха в някакъв хаос в главата ми. Опитах се да проверя дали всички части на тялото ми бяха все още цели и на мястото си, но не усещах нищо. Обърнах глава и видях, че няколко коли са спрели встрани от пътя. Някой викаше нещо, което не можех да схвана. Други дойдоха, тичайки при мен. Един млад мъж беше първи.
— Добре ли си? — попита ме внимателно.
Отново се опитах да усетя нещо.
— П-предполагам.
Пристигнаха още хора. Същият въпрос беше зададен още няколко пъти, а аз просто стоях там, на земята, в канавката, без да казвам каквото и да било.
— Къде се намираме? — попитах накрая.
Но този път аз бях тази, която не получи отговор. Всички стояха и ме зяпаха. Един от тях ме посочи.
— Но как е възможно? — попита той.
— Кое? — отвърнах аз.
Мъжът отново ме посочи.
— Дрехите ти са разкъсани, но…
Мъжът погледна другите, сякаш за да получи подкрепа за онова, което казваше.
— Но ти не кървиш! Като че ли изобщо не си се ударила!
22
Помогнаха ми да седна на най-близката пейка, въпреки че всъщност нямах нужда от това. Знаех, че съм съвсем цяла.
Може би трябваше и аз да съм удивена, но като че ли бях започнала да осъзнавам, че вече не съм като останалите. Беше като да се намираш по средата на някакъв сън и същевременно да си съвсем буден.
Скоро чух сирени в далечината. Появиха се линейка и две полицейски коли. Въздъхнах и си поех дълбоко въздух, мислейки как ще обяснявам всичко това на Джон Мериуедър.
— Не мога да кажа, че това звучи правдоподобно, Джули — сподели Мериуедър. — Всичко това със светлината, химикалката, буквите, които са прогорили хартията, животните, които са се страхували от теб, хората, нахлули в дома ви и пребили дядо ти. И освен това нямаш никакви наранявания, след като си била изхвърлена от кола, която се е движела с, колко беше, 50 километра в час?
Мериуедър се приближи към масата в спешното приемно отделение. Искаха да ме прегледат набързо след случилото се, но заключението им беше същото като моето: не се бях ударила. Нямах и драскотина по себе си. Мериуедър се наведе напред и се облегна върху лактите си. От тавана светеше лампа, приличаща на чиния. Осветяваше масата помежду ни.
— Всъщност не мисля, че някога съм чувал подобна история — каза той.
— Но тя е истинска — отговорих аз.
Полицаят кимна, но в погледа му не виждах разбиране.
— Имаш ли много приятели, Джули?
— Защо ме питате за това?
— Просто отговори, ако обичаш.
— Не.
— Обичаш ли да четеш?
— Да чета ли?
Полицаят не отговори.
— Да. Обичам да чета.
— Какво четеш с най-голямо удоволствие?
— В момента чета „Модести Блейз“.
Мериуедър се усмихна.
— Значи обичаш силни и умни момичета с добро въображение?
Погледнах го.
— А вие чели ли сте „Модести Блейз“?
— Голямата ми дъщеря има почти цялата поредица.
Сръбнах малка глътка от чая, който ми бяха дали. Мериуедър продължаваше да се усмихва.
И тогава ми стана ясно. Ударих чашата на масата.
— Мислите, че съм си измислила всичко това? Че се опитвам да съм като Модести Блейз?
— Не съм го казал.
— Но си го мислите.
У мен започна да ври и кипи. Не ми ставаше по-добре и от скептичния поглед на Мериуедър.
— Сега полицията отива до дома на учителя ти и ще видим докъде ще ни доведе това. Но трябва да те попитам нещо, Джули: как мислиш — защо тези хора искаха да те отведат в Шормаут?
— Нямам представа — отговорих сърдито.
— В момента там се случват доста неща. Хората говорят за това-онова.
— Да, разбрах.
— Доста странно, че и ти щеше да отидеш там, не мислиш ли?
Не знаех какво да отговоря, затова само погледнах часовника на стената. Беше почти седем часа вечерта.
Изведнъж мобилният телефон на полицая завибрира на масата между нас.
— Извини ме, трябва да отговоря — каза Мериуедър, натисна едно копче и вдигна телефона с, да“ Изучавах изражението на лицето му, докато слушаше. Очите му бяха будни и съсредоточени. — Някакви следи от взлом? — Погледна ме. — Окей, идвам веднага. — След това затвори и сведе поглед.
— Какво има? — попитах.