Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Стълбището беше още по-кошмарно. Трябваше да държа дядо достатъчно високо, за да не ударя главата му в стъпалата и да не падна назад заедно с него. Едно по едно, казах сама на себе си. Взимай ги бавно и ще успееш.
Сложих крака си на първото стъпало. След това другия. Изпънах ги с всички сили, а междувременно държах дядо високо. Още една крачка. И още една. Сега краката му се намираха най-горе на стълбището.
Петите му се удряха в стълбището, но той все още не бе в съзнание. Смених хватката, вдигнах го още малко по-нависоко. Забелязах, че все още имам сили, че се получава малко по-лесно, отколкото си мислех. Даже можех да забързам темпото, без да изпускам контрол.
Скоро след това вече бяхме на пода на първия етаж. Отворих вратата с лакти. Студеният вечерен въздух ме лъхна приятно. Вървях заднешком през нощта, влачейки дядо по каменното стълбище навън. Сложих го да легне до колата, върху влажната земя. Разтръсках ръцете си за кратко, след това отворих вратата от страната на пасажера и изпълзях на задната седалка, където застанах на колене и се подадох навън.
И започнах да дърпам дядо навътре.
Всъщност успях. Първо вкарах главата и раменете му в колата, след това се облегнах назад и смених хватката, продължих да го дърпам към себе си. Когато по-голямата част от тялото беше вътре, излязох бързо навън и минах от другата страна на колата. Бутнах краката му в колата и затворих вратата. Положението не се подобряваше от факта, че се налагаше да лежи по този странен начин.
Трябваше да побързам.
17
Колата беше с автоматични скорости, така че единственото, за което трябваше да мисля, бе да я държа в пътя. Въпреки това сърцето ми биеше като лудо, а пулсът ми скачаше всеки път, когато кола се появяваше насреща ми. Страхът, че ще катастрофирам с дядо на задната седалка, не ме напускаше, затова не карах твърде бързо. Все пак по-важно беше да пристигнем.
Когато свих пред входа на спешното отделение в Холоуей, натиснах клаксона силно. Не след дълго дотичаха двама мъже в болнични престилки. Спрях малко по-рязко, отколкото бях планирала, и изключих двигателя.
— Дядо лежи на задната седалка! — извиках аз и подадох глава през прозореца. Един от мъжете реагира незабавно, изтича до вратата и погледна вътре.
— Трябва ни носилка! — извика той.
Другият мъж изчезна и след няколко секунди се появи отново с повече хора. Една жена дойде до мен в момента, в който излязох от колата.
— Здравей, казвам се Луси и съм лекар тук. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?
— Някакви хора нахлуха у дома — отговорих аз. — И след това започнаха да се бият с дядо.
— На колко години е той?
— На седемдесет и седем.
— Как се казва?
— Джим Мур.
— А ти си?
— Аз се казвам Джули. Джули Мур.
— И си го докарала дотук с тази кола?
Кимнах.
— Къде са родителите ти?
Погледнах лекарката за момент, преди да отговоря.
— Баща ми е мъртъв, а мама е в психиатрия. Имам само дядо.
Забелязах, че лекарката ме изучава с поглед, като че ли не беше сигурна дали това, което казвах, беше истина, или лъжа. След това ме погали по главата.
— Добре — каза тя.
— Дядо ще се оправи ли? — попитах, докато го отвеждаха.
Лекарката се обърна към мен и отговори сериозно:
— Ще направим всичко по силите си.
Настаниха ме в една чакалня, докато оперираха дядо. Питаха ме дали искам да ям, или да пия нещо, но аз нямах желание за нищо. Мислех само за дядо, за това, което се случи.
Защо искаха да ме хванат?
Нямаше много неща, които можех или за които знаех нещо, аз дори не притежавах нищо, може би с изключение на…
Не, не можеше да са ме търсили заради химикалката. Нали тъкмо я бях намерила, не бях разказвала на никой друг за нея, освен на Чарлз Фрогъл, а той не се забъркваше с подобни хора.
Стаята, в която седях, беше пълна с хора. Някои бяха сами като мен, други стояха плътно един до друг и се държаха за ръце.
„Мама трябваше да е тук сега“ — мислех си. Тя щеше да ми каже, че всичко ще бъде наред, така, както майките казват на децата си. И знаех, че е лошо да мисля това, но какво, ако дядо не оцелееше? Какво щеше да стане с мен тогава?
Люлеех се напред-назад на стола. От време на време поглеждах нагоре към телевизора, който висеше на стената, но там имаше само новини, които се изреждаха отново и отново.
Основната новина тази сутрин беше, че са се събрали някакви тъмни облаци над град Шормаут, който се намира на около 45 минути път с кола от Холоуей. Метеоролозите бяха изумени, защото сателитните снимки не прогнозираха концентрираната облачна покривка и тъмните облаци.