Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Скоро домът на силфа се издигна пред него, подобен на гробница. Макар и нисък на фона на останалите сгради, според Амрак’арр той бе най-внушителното място след безкрайния замък на владетеля и, разбира се, главният храм на Дарителя на смъртта. Амрак’арр почука с костената дръжка и в къщата проехтя звук — стенание като на душа, измъчвана от вечни времена и обречена на същото третиране и в остатъка на вековете.

Черната врата се отвори и Амрак’арр се озова лице в лице с Лихваря, който играеше дама, очевидно със себе си.

— Здравей — меко каза той, — отдавна не си идвал.

Амрак’арр се облиза. Това беше вярно. Той не обичаше да си говори много-много със силфа. Но в случая…

— … ти се налага — довърши мисълта му белокосият. — Това, което искаш от мен, не е толкова просто. Алтиарин е опасен — рече той и се усмихна, когато спечели партията със себе си.

— Със сигурност не и за някой с вашите умения, древни — почтително каза жрецът.

— Алтиарин показва учудващи умения в това да побеждава всякакви врагове, смъртни и безсмъртни, тленни и нетленни, създания от оня свят и първични същества от нашия. Аз следях прогреса му, да ме прощаваш, далеч по-успешно от тебе.

— Какво искаш? — прекъсна го Амрак’арр и изтръпна. Понякога цените на силфа идваха в повече дори за елфите на мрака.

— О, за стари приятели нещо дребно — махна с ръка Лихваря. — Една хекатомба за великия Рамкар-Дамн например.

Нещо дребно, примигна Амрак’арр. Хиляда роби, принесени в жертва на Дарителя — онзи, който ражда, за да убива.