Дар за бурята [bg]

Слезе с колата към „Чокото“, мина покрай Хуанитаенеа и видя натрупаните пред вратата на къщата палета със строителни материали, макар да не се забелязваше и следа от някаква дейност. Докато пресичаше квартала, се замисли дали да не се отбие в пекарната, но се отказа; прекалено много неща се въртяха в главата ѝ и не ѝ се искаше да заговори отново с Рос по въпроса за погребението. Вместо това прекоси моста „Гилцаурди“ и се отправи към стария пазар, където паркира. Върна се пеш назад, като спираше нерешително пред вратите на фасадата — всичките ѝ изглеждаха съвсем еднакви. Накрая избра една и се усмихна с облекчение, когато пред нея се изправи Елена Очоа.

— Може ли да поговорим? — попита.

Вместо да отговори, жената я хвана за ръката и я дръпна силно навътре; после подаде глава навън и се огледа на двете страни на улицата. И този път я заведе в кухнята и без да продума, се зае с кафето, извади две чаши и ги постави върху пластмасова табла, покрита с кухненска хартия вместо с покривчица. Амая беше благодарна за мълчанието и използва всяка минута от еднообразния ритуал по приготвянето на кафето, за да подреди поривите, защото трудно можеше да ги нарече мисли или хрумвания, които я бяха довели тук. Те се блъскаха в главата ѝ като ответно ехо, а ритмично повтарящите се образи се смесваха с други, останали запечатани в паметта ѝ. Бе дошла да търси отговори, но не беше сигурна, че знае какво да попита. „Ще получиш всички отговори, ако съумееш да зададеш всички въпроси“, чуваше тя гласа на леля Енграси, обаче разполагаше само с малък празен бял ковчег, в който някой бе заменил тялото с три пакета захар, и една дума: „жертвоприношение“, а двете неща, смесени в едно, представляваха противно съчетание.

Амая забеляза, че домакинята полага усилия, за да овладее треперенето на ръцете си, докато сипваше захарта в чашата. Започна да разбърква кафявата течност, но звънтенето на лъжичката по порцелана, изглежда, я изнерви докрай, защото внезапно спря и хвърли лъжичката върху подноса.

— Извинете ме, много съм напрегната. Казвайте какво искате, че да приключваме най-сетне.

Бастанската любезност. Тази жена не желаеше да говори с нея, не я искаше в дома си и щеше да въздъхне облекчено, когато я видеше да си излиза, но считаше за свой свещен дълг да я почерпи с кафе или нещо за хапване и щеше да го изпълни. Тя беше от жените, които правят онова, което е редно да направят. Поощрена от тази увереност, Амая взе с две ръце кафето, което така и нямаше да вкуси, и заговори.

— При предишното ми посещение ви попитах дали смятате, че групата е успяла да извърши човешко жертвоприношение…

Жената видимо се разтрепери.

— Моля ви… Вървете си, не мога да ви кажа нищо.