Дар за бурята [bg]

— Гладен ли си? Хайде да оставим ама да подремне още малко.

Чу ги да излизат от стаята и се повъртя, опитвайки се да потъне отново в блаженото и безтегловно състояние, в което нямаше сънища и можеше да си почине. Изведнъж си спомни, че е сънувала Маркина, и макар да знаеше по-добре от всеки друг, че човек не е господар на сънищата си, че както най-безметежните, така и най-мъчителните кошмари бликат от някакво потайно, недостъпно място, което не подлежи на контрол, се почувства виновна и докато разсъждаваше по въпроса, вече напълно разбудена и ядосана, че се е наложило да се откаже от сладостните още пет минути, осъзна, че вината не идва от това, че е сънувала Маркина, а от това, че е правила любов с мъжа си, подтиквана от желанието, събудено от Маркина.

Джеймс тъкмо влизаше в стаята с чаша кафе с мляко, когато телефонът на Амая завибрира с неприятно жужене върху нощното шкафче.

— Добро утро, Ириарте.

— Добро утро, госпожо инспектор. Току-що се обадиха от затвора в Памплона. Берасатеги е открит мъртъв в килията му.

Тя затвори телефона, стана от леглото и изгълта набързо кафето, докато се оправяше. Не обичаше да го прави така; още като студентка бе добила навика да изпива спокойно кафето си в леглото. Мразеше да бърза сутрин, това винаги предвещаваше лош ден.

Директорът на затвора чакаше на входа. Начинът, по който сновеше напред-назад като звяр в клетка, издаваше безпокойството му. Подаде им ръка с професионален жест и ги покани да идат в кабинета му, но Амая отказа и настоя да види тялото възможно най-скоро.

Водени от един надзирател, който им отваряше вратите на всеки контролен пост, стигнаха до зоната за изолация. Постовият пред масивната врата показваше коя е килията на Берасатеги.

— Лекарят не откри никакви признаци за насилие по трупа — обясни директорът. — Беше изолиран по разпореждане на съдията и от вчера не е разговарял с никого.

Той кимна на надзирателя да отвори вратата и им направи път.

— Все някой трябва да е влизал… — подметна инспектор Монтес. — Поне за да установи, че е мъртъв.

— Надзирателят забелязал, че не мърда, и вдигнал тревога. Влизали сме само аз и затворническият лекар, който констатира смъртта, после веднага ви повикахме. Според мен има всички признаци за естествена смърт.

Килията, в която нямаше нито една лична вещ, изглеждаше чиста и подредена. Чаршафите — опънати като на войнишки нар, а върху тях — доктор Берасатеги, легнал по гръб, напълно облечен, дори с обувки. Лицето — отпуснато, очите — затворени. В килията се усещаше миризмата на парфюма му, но безупречно оправените дрехи и кръстосаните върху гърдите ръце напомняха за балсамиран труп.

— Естествена, казвате? — учуди се Амая. — Този човек беше на трийсет и шест години и се поддържаше във форма, в дома си имаше дори гимнастически салон. Освен това беше лекар. Ако е бил болен, той пръв е щял да разбере, не мислите ли?