Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Щото не съм безгръбначен. Щото вярвам в кармата. Щото, ако се стегнеш и се научиш да се владееш, те очаква съвсем нов живот, и не искам аз да съм онзи, дето ще ти го отнеме.

Пак се умълчахме и продължихме да се храним, Макгроу с апетит, аз — доста по-вяло. Мислите ми бяха объркани, бунтуваха се. Доскоро всичко вървеше добре. След някои от местата, на които бях ходил, това „добре“ означаваше много. А сега… Бях направил грешка. Не биваше да я допускам. Обаче не исках да заминавам.

Хрумна ми нещо. Слаба работа, но не виждах алтернативи. Така че попитах:

— С кого ми е проблемът тук?

Макгроу ме изгледа подозрително, сдъвка хапката си и я преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой има мотиви да ме преследва?

— Нали ти обясних. Фукумото и синът му.

— Задето съм убил племенника на Фукумото. Братовчеда на сина му.

— Толкова ли е трудно за разбиране?

— Но вие казахте, че племенникът бил боклук. Принц, ама боклук. Какво имахте предвид?

Агентът махна с ръка.

— Имал лоша репутация. Проблеми с полицията. Многобройни издънки. Хем не си кротувал, хем не носел печалба. С Бясното куче си били лика-прилика. И били много близки.

— Та значи… причината за моя проблем е само семейната чест, така ли?

— „Само“ семейната чест ли?! Ти изобщо знаеш ли нещо за якудза? Да не си мислиш, че гангстер с прякор Бясното куче ще си подложи и другата буза, ако някой утрепе братовчед му, с когото са били като братя? Фукумото-старши също не може да го преглътне ей така. Това ще е признак за слабост. Ще се посрами. Враговете му ще надигнат глава. Ако иска да го предотврати — а аз ти гарантирам, че иска, — трябва да те очисти. Просто като две и две.

— Добре, значи Фукумото има врагове. На които не им пука за племенника. И които ще се зарадват, ако и със самия Фукумото се случи нещо.

Макгроу се втренчи в мен за миг, после се подсмихна. Усмивката му прерасна в кикот. Кикотът — в буен смях, който продължаваше ли, продължаваше. Накрая ме погледна, като бършеше сълзите от очите си. На няколко пъти се опита да заговори, но не успя. Наблюдавах го. Изкушавах се да го накарам да спре да се смее. Много се изкушавах. И можех да го направя. Можех да направя така, че никога повече да не се смее. Само че се нуждаех от него. Дали не започвах да се научавам да се владея? В такъв случай той си нямаше представа какъв късмет е извадил.

Пристъпът му най-после премина.

— О, я стига, момче. Знам, вас от спецчастите си ви бива, обаче какво ще направиш, да не искаш да тръгнеш срещу цялата японска мафия?!

— Ако се съди по това, което ми разказахте, проблемът ми не е цялата японска мафия. А само Фукумото. И синът му, Бясното куче.

Макгроу се взираше в мен. Вече не се смееше.

— Значи говориш сериозно.

Не отвърнах нищо.

— Не — заяви той. — Не мога да дам разрешение за такова…