Химн на смъртта [bg]

Апартаментът на г-жа Сонг бил на втория етаж на осеметажна сграда без асансьор. Когато я видяла за пръв път, г-жа Сонг с изумление разбрала, че сградата има вътрешна канализация – през 60-те години обикновените хора като нея никога не били виждали нещо толкова модерно. Отоплението било подово като в традиционните корейски къщи! Но действало чрез водноелектрическа централа, затопляща вода, която минавала по тръбите на сградата. Младото ceмейство нямало много мебели, но разполагало с две отделни стаи, една за тях и една за нарастващия им брой деца. Най голямата им дъщеря, Ок Хи, се родила през 1966 г., последвана две години по-късно от още една дъщеря и след това от още една. Дотогава севернокорейската медицина била достатъчно развита, така че повечето жени, живеещи в града, раждали в болница, но г-жа Сонг въпреки привидната си нежност била корава по природа. Тя родила всичките си деца сама, без дори да извика акушерка. Едно от тях се родило на пътя, докато г-жа Сонг се прибирала у дома с кош пране. След първото раждане свекървата ѝ сготвила супа със слузести ленти от водорасли, традиционна корейска рецепта за възстановяване на желязото при родилките. При следващото раждане свекървата, разочарована от раждането на още едно момиче, хвърлила водораслите на г-жа Сонг, за да си прави сама супата. След третото момиче спряла да ѝ говори.

– Ти си прокълната да раждаш само момичета – изстреляла грубо, преди да си тръгне.

Г-жа Сонг проявила упоритост. Четвъртото дете се родило един следобед, когато била сама в апартамента. Този ден си тръгнала по-рано от работа, защото усетила болки в корема, но понеже мразела да стои без работа, започнала да търка подовете. Остра болка пронизала тялото ѝ и тя се втурнала към банята. Най-накрая момче. Г-жа Сонг си върнала уважението на семейството. Този път свекървата ѝ сготвила супата от водорасли.

Чханг Бо бил в командировка и на следващия ден получил съобщение. Хванал първия влак за вкъщи, като по пътя спрял да купи детско колело – подарък за новороденото.

Въпреки че имала четири деца и се грижела за домакинството, г-жа Сонг работела на пълен работен ден, шест дни в седмицата в завода за облекла "Чосон" в Поханг като чиновничка в счетоводния отдел на центъра за дневни грижи към завода. От жените се очаквало да въртят заводите, защото в Северна Корея имало постоянен недостиг на мъже – приблизително 20 % от мъжете в трудоспособна възраст били мобилизирани във въоръжените сили, което представлява най-големият дял военни на глава от населението в света. Г-жа Сонг обикновено отивала на работа с едно от бебетата, вързано за гърба ѝ, и едно или две от другите ѝ деца, тътрещи се след нея. Децата ѝ на практика израснали в центъра за дневни грижи. Тя трябвало да работи осем часа с почивка за обяд и за дрямка в средата на смяната. След работа трябвало да прекара още няколко часа идеологическо обучение в залата на завода. Понякога лекцията била за борбата срещу американския империализъм, друг път за подвизите на Ким Ир Сен (реални или преувеличени) в борбата срещу японците през Втората световна война. Тя трябвало да пише есета за последните решения на Работническата партия или анализи на публикуваните през деня редакционни статии на вестника "Хамбук Илбо". Докато се приберяла вкъщи, ставало 22.30 часът. Тя свършвала домакинската си работа и приготвяла ядене, след това ставала преди изгрев слънце, за да подготви себе си и семейството за предстоящия ден, и излизала в 7.00 часа. Рядко спяла повече от пет часа. Някои дни били по-тежки от други. Всяка сряда трябвало да се явява рано на работа за задължителните заседания на Федерацията на жените социалистки. В петък вечер стояла до още по-късно, на сбирки за самокритика. На тях членовете на трудовото звено – отделът, към който били назначени – се изправяли ѝ споделяли с групата всичко, което не са свършили добре. Това била комунистическата версия на католическата изповед. Г-жа Сонг обикновено съвсем искрено заявявала, че се бои, че не работи достатъчно.