Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

— Ало. Артър Пепър на телефона.

— Тате. Луси е — каза тя, успокоена, че чува гласа му.

— О, здравей, миличка.

— Аз съм в къщата ти, но теб те няма.

— Не знаех, че ще идваш.

— Аз… просто ми се прииска да те видя. Съседът ти, този, който обича моравата си, каза, че те видял с куфар.

— Прав е. Реших да посетя имението „Грейсток“. Онова място, където живеят тигрите, в Бат.

— Чувала съм за него. Но, тате.

— Бернадет и синът ѝ Нейтън отиваха нататък и ме попитаха дали искам да отида с тях.

— И ти искаше да отидеш…?

— Ами, Нейтън разглежда университети. Аз, ъм… ами, реших, че ще е някакво разнообразие.

Луси затвори очи. Баща ѝ не пиеше дори чаша чай с нея, ако това не беше предварително планирано, а сега беше тръгнал със съседката си с огнената коса. След като беше стоял затворен вкъщи цяла година. Усети, че в това внезапно пътуване има нещо не съвсем както трябва, че баща ѝ крие нещо от нея.

— Доста дълго пътуване, за да тръгнеш просто така.

— Поне излязох от вкъщи.

Луси се беше притеснявала, че живеейки сам, баща ѝ може да е уязвим. Вестниците бяха пълни с истории за лековерни пенсионери. Сега не знаеше какво да мисли. Защо се беше съгласил да отиде с Бернадет чак до Бат, след като тя не можеше да го накара да отиде до градинския център и да се помотае сред цветята? Опита се да не позволи на безпокойството в гласа ѝ да се усети.

— Кога се връщаш?

— Не знам кога ще се върна. Сега съм в една къща за гости, а утре отивам в „Грейсток“. Както и да е, трябва да затварям, миличка. Да ти се обадя ли, когато се прибера?

— Тате… тате. — Линията прекъсна. Луси се втренчи в мобилния си телефон.

Тъкмо щеше да му позвъни отново и се замисли за другите му странни навици, за стриктното му планиране. Когато и да го видеше, той винаги носеше онзи ужасен пуловер без ръкави с цвят на горчица. Не ѝ се обаждаше цели седмици. Говореше на растението си.

Никога не беше мислила родителите си за стари, докато не почина майка ѝ. Но сега вече мислеше така. Ако баща ѝ не можеше да се справя сам, щеше да се наложи да започне да търси някой да му помага вкъщи или дори да проучи старчески домове. Чудеше се колко бързо можеше да загуби умствените си способности.

Устата ѝ пресъхна, докато си представяше как му помага да се качва по стълбите, храни го, води го до тоалетната. Вместо бебе, за което да се грижи, щеше да има баща си.

Тя се изправи и коленете ѝ се разтрепериха, докато вървеше към градинската порта. Отгоре на всичко друго, което се бе провалило в живота ѝ, сега трябваше да се справя и с приближаващата деменция на баща си.