Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

— Така ще направя.

— Знаеш ли, че двамата с Мириам всеки ден ходехме до селото? За нас беше удоволствие да си купим по едно прясно кръгло хлебче, за да вадим средата и да я ядем на връщане. Един ден и открих любовта си и тя се държа много мило. Каза ми, че когато порасна, ще срещна любовта на живота си и че това ще е истинската любов. Беше права, разбира се. Каза ми, че и тя жадува да срещне своята истинска любов. „Няма да правя компромиси — обясни тя. — Ще се омъжа само веднъж. Ще се отнеса сериозно и ще се омъжа за човека, с когото ще прекарам остатъка от живота си.“ Спомних си думите и, когато срещнах Прия и усетих любовта да ме пронизва в гърдите като светкавица. Надявах се и Мириам да е намерила своята любов. Което, разбира се, е станало, когато е срещнала теб. Последвала е сърцето си.

Артър затвори очи. Представи си редовете и колоните от снимки, които Дан и Луси бяха подредили във всекидневната му. Видя Мириам — усмихната, щастлива. Видя думите и в писмото до Сони.

— Гордея се, че аз бях любовта на живота и, както тя беше моята. Вярвам, че животът и беше такъв, какъвто е искала да бъде.

Раджеш кимна.

— Ела. Нека се разходим.

Двамата мъже отидоха до края на посребреното море. Зад тях от кабинките по брега светеше цяла редица огньове. Във въздуха се носеше миризмата на печена риба. Две кучета се гонеха по брега. Артър свали сандалите си и остави морето да целува пръстите му.

— За Мириам — вдигна за наздравица чашата си с чай Раджеш.

— За прекрасната ми съпруга — отговори Артър.