Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

Тревата беше мокра и издаваше скърцащ звук, проблясвайки на ярката слънчева светлина. Беше прекрасен ден. Артър въздъхна с облекчение. Птичките пееха, а една пеперуда червен адмирал кацна за миг на рамото му.

— Здрасти — каза ѝ той. — Дошъл съм, за да науча повече за жена си.

Вдигна глава, за да я проследи, докато отлиташе, и не забеляза тухлата на моравата.

Ритна я и усети как глезенът му се извива. Залитна настрани, падна на земята и се търкулна по гръб. Легнал като паднал на земята бръмбар, той се опита да се изправи, но краката и ръцете му махаха немощно във въздуха. Опита още веднъж, а след това изпъшка. Падането му беше изкарало въздуха. Глезенът му пулсираше. Беше успял да се прехвърли над зашеметяващо високите парила, а след това бе победен от една тухла.

Свали ръцете и краката си на земята и погледна нагоре към небето. Беше лазурно синьо и по него преминаваше облак с формата на птеродактил. Самолет оставяше бяла диря. Две бели зелеви пеперуди полетяха все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая вече не ги виждаше. Тухлата лежеше до ухото му. Беше очукана по ръбовете, сякаш бе дъвкана.

Отново опита да се изправи, като стегна корема си и се опита да седне, но не успя. Глупак, въздъхна Артър. Щеше да се наложи известно време да се прави на статуя от имение на Националния тръст, преди отново да опита да се изправи. Замисли се дали в именията на тръста някога бе виждал просната на земята статуя. Хъм, вероятно не. Вдигна крака си и се опита да раздвижи навехнатия глезен. Той се завъртя и изпука. Не беше толкова зле, колкото бе помислил отначало. Къщата не беше далече. Почти беше стигнал до нея. След малко ще се претърколи на една страна и ще се изправи. Ако се наложеше, щеше да измине разстоянието пълзешком.

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че вече не е сам.

Първо усети раздвижване под върховете на пръстите си, когато по тревата отекна звук. Усещането беше странно, не удари или бръмчене, а по-скоро тихо пристъпване. Нещо докосна десния му крак. Куче? Катеричка? Опита да раздвижи главата си, да я повдигне, но болка проряза шията му. По дяволите. Ох, това болеше.

В следващия момент нещо голямо закри небето над него. Нещо с козина. Нещо оранжево, черно и бяло.

О, Господи. Не.

Тигърът стоеше над него. Муцуната му беше толкова близо, че миришещият му на месо дъх изгаряше бузата на Артър. Усещаше се и ясен и остър мирис на урина. Нещо тежко притисна рамото му, забивайки го в земята. Лапа. Огромна лапа. Артър искаше да замижи с очи, но не можеше да не гледа втренчено, хипнотизиран от огромния звяр.

Тигърът имаше черни устни и мустаци, дебели колкото игли за плетене на дантела. Устните му се изкривиха и поток от лиги се проточи надолу и влезе в ухото на Артър. Той искаше да протегне ръка нагоре и да се избърше, но не смееше да помръдне. Това беше краят. Щеше да умре. Обърна леко глава, така че лигите да се плъзнат на тревата.